Без малко щях да забравя да ви кажа, че ние посетихме и съкровището на Филаделфия. Тук видяхме как от тънки златни дъсчици секат златни кръжки, тези кръжки с копани ги влачат до едни машини, в които пущат цели фишеци от тях, и под печата на машините капят една по една готови блестящи златни монети. Работниците, които насичаха дъсчиците на кръжки, бяха мъже, а — тия, които удряха марките на монетите — жени. Водачът ни заведе при вратата на един зимник, преграден с железни пречки, и ни препоръча да погледнем през тази врата. Аз надникнах; в зимника тъмно; не можах да видя нищо друго освен стотина кола дърва, насечени, нацепени и наредени в грамадния зимник. Е, че какво има тук интересно? Дърва! Водачът ни помоли да се вгледаме по-внимателно в цвета на цепениците. Отстранихме се малко, за да падне светлинка в зимника… Боже! Сребърни цепеници! Да, за петдесет или шестдесет милиона долара цепеници лежат тук без употребение! Нямат хората нужда от пари, оставили среброто така, на цепеници, не го секат на монети! Боже, какъв ли патриотизъм би развили у нас тези цепеници!…
Като пристигнахме в Ню Йорк, ние се усещахме съвсем омаломощени. Не е шега за 15–16 дни да изминеш около четири хиляди километра път с железници и едва ли не петстотин километра тичане от сутрина до вечер и постоянно с напрегнати мускули и нерви. Като ни предстоеше при това след три дена да почнем осмодневна борба с Атлантическия океан — то едва-едва се решихме да посетим и Бостон. Този град не влизаше в нашата програма, но ние толкова се привикнахме на движение и на разнообразия, щото да останем цели три дена в Ню Йорк беше немислимо. Трябваше да видим и американската Атина. Трябваше да видя града, в който героят на Белами — Юлиан Вест, се събужда в XXI век, та ако би и аз да се събудя тогава, да зная как е изглеждал Бостон в края на XIX век.
На пристанището имаше няколко кораба, които заминуват за Бостон по разни пътища. И тук таквази конкуренция и таквази реклама, каквато и по железниците. Параходите един други от по-големи и по-разкошни. Не знаеш кой да предпочтеш. Във всичките параходи гърмят музики, да привличат публиката. Избрахме пътя през Providence. Помня, че поисках „по английски“ от касиера три билета за Бостон през Провиденс. Даде ми той три билета и ми поиска една по-малка цена, отколкото стоеше в разписанието. Заплатих му. Погледнах сетне билетите, на тях няма Бостон, а New York — Providence, Worcester. Връщам се при касата за справка. И наистина, оказа се, че касиерът така разбрал моето „английско“, че аз съм искал за Уорчестер, и поправихме погрешката. Оттук може горе-долу да се съди, като каква разлика има между писаното и изговора на американците. Да се сбъркаш и да разбереш Силиврия вместо Силистрия — това е възможно, но да ти кажат Бостон и ти да разбереш Уорчестер!… На какво сте мнение за английския език? Какво по-лесно за изговаряние от думата „Boston“! Ами че да бях му искал пък билети за Worcester, то кой знай как щеше да ме разбере: я за Сан Франциско, я Цинцинати! Право казваше един мой приятел, че англичаните пишат „гутаперча“, а го изговарят „каучук“. „Ами че и у нас — обади се други приятел — нали пишат: Сметна палата, па го изговарят Дембелханѐ; пишат За благото на отечеството, а го разбират кой както му уйдиса…“ (Да ме прощаваш, господине!)
Под звуковете на музиката влязохме в парахода. Такива разкошни пътнически речни параходи в Европа няма. Това е цял дворец! И няма деление на първи, втори и трети клас: всичко е първокласно. Ние тръгнахме в шест часа след пладне и почти до мръкване плавахме покрай Ню-Йорк отляво и Бруклин отдясно и нашият параход трябваше да пищи всяка минута, за да му даде път безчетното множество от параходчета, които замрежваха канала по всичката му дължина и ширина. Стъмни се. Блесна в парахода електричеството и музиката, като че ли ми знаеше вкуса, гръмна увертюрата от Вилхелм Тел и ние, скромни странници, изтегнахме се и потънахме в канапетата. И туй ли не е щастие!…