След завладяването на североизточните български земи от Византия (971 г.) Българската православна патриаршия се премества от Преслав и Дръстър заедно с държавната власт в Охрид. През XI–XII век настъпват множество изменения на елинизация, които целят да подменят българското духовенство с гръцко. Въпреки това тя продължава да съществува със запазено самоуправление, но силно намалено значение до въздигането на Търновската архиепископия в патриаршия.
Като величествена царска корона над Охрид днес се издига възстановената Самуилова крепост. До края на XX век зидовете й, потънали в бурени, разруха, забрава, днес са място за спомени от времето на цар Самуил (997–1014 г.), когато храбрият владетел е превърнал красивия Охрид в столица.
Някои изследователи смятат, че най-представителната църква в града — базилика с купол, „Света София“, е една от седемте съборни църкви, изградени със средства на княз Борис I, но архитектурните пластове доказват, че тя е издигната над основите на две по-стари сгради по времето на царуването на Самуил, който превърнал внушителната „Св. София“ в катедрален, празничен храм. Майсторите са работили в духа на местните традиции, характерни за облика на църковното строителство в този район.
Охридското население, което днес заедно с близките селца брои около 50 000 жители, твърди, че в града има общо 366 църкви, та така всеки ден от годината да бъде християнски празник. Чужденците не вярват на подобно твърдение, но броят на храмовете едва ли е най-важен. Истина е, че както си вървиш по пътя към някоя известна църква или към античния амфитеатър, изведнъж пред теб изниква малка църквица, на която само Бог помни точно годините и вековете. Това може да се удостовери ясно и точно, тъй като усещането за светиня у местното население е силно развито. По този начин са запазени в основа и възобновени според традициите малките средновековни храмове с огромно значение — „Св. Никола Болнички“ и „Св. Богородица Болничка“, наречени така, защото са били място за лечение на болни хора. Църковните сгради със своите стенописи, утвар, украса позволяват да се проследи развоят на изкуството в този голям културен център и неговата непрестанна връзка с паметниците на днешните български земи.
Усещането, че българи и македонци имат общ земен корен и силна духовна връзка, тук е много силно. Сходствата се отнасят както към битовата култура и поведение, така в приликата на речта, емоционалния заряд, традициите. Нашата група от 38 човека беше настанена в квартири на местни жители, които ни приеха като отдавна несрещани роднини.
Къщите на хълма напомнят амфитеатралната архитектура на Велико Търново: от улицата се влиза направо в стаята. Така и чувствата към непознатите хора вън е като усет за свое семейство. Древността си е древност, храмовете са дъх от историята, но съвремието е също както в днешна България.
До леглото ми в частния малък хотел имаше панер с вестници и списания, „копирани“ сякаш по български медиен образец: полуголи манекенки, фолк певици с микрофон в ръка.
Списанието „Свет“ (най-тиражирано от Вардар до Триглав) предлага снимка с „огнени езици“ от страстна любовна целувка на македонски звезди. Във всички случаи светът на Охрид днес е по-богат, задълбочен, спокоен от „Света“ на списанието със снимки на огнени дами. Но истинският дух може да се разбере при срещите и разговорите с местните хора на улицата, в кафенето, на пазара. Те също се страхуват от неизвестното бъдеще, което сега им предлага новият Европейски съюз. „Как ще живеем ние и нашите деца?“ — във въпроса им се долавя смут от неизвестното. Петдесет и шест годишният Бранимир, който има кафене на брега на езерото, разсейва тревогата, потупва приятелски събратята си по рамото и кани всички ранни гости на утринно кафе за своя сметка. Между поканените първи посетители бяхме и ние, четирима ранобудни български братя туристи.
Манастирът с името и мощите на св. Наум се намира на 30 километра от Охрид и само на 2 километра от границата с Албания. Пътят тръгва от красивата Охридска Ривиера и се провира из склоновете на Галичица по източния бряг на чистото езеро. Чисто езеро, в което можеш да видиш по-едри и по-малки риби. Понеже в града имахме удоволствието да вкусим от чистите извори на незабравимата българска духовност, на път към „Св. Наум“ поискахме да видим един от изворите на езерото, известен като Билянините извори. Посрещна ни слънчевата знойна фигура на Биляна, а пред нея — трите извора, в които някога е белила платното си. Измихме лицата си, тъй като местен човек разказа, че който се измие с вяра, ще получи хубост и младост като самата Биляна. След половин час автобусът ни спря на паркинга до манастира „Св.