Наум“. Брегът на кристалното езеро беше приел гости туристи от близки селища, отседнали в хотелската част, която някога е била манастир. В двора на храма ни посрещна пък влюбеният вик на пауни. Беше неделя и в храма се извършваше богослужение в присъствието на двайсетина души. Вдясно беше каменният саркофаг с мощите на св. Наум, който е живял и извършвал тук дейност за полза на българския народ за неговото национално самосъзнание… Делото на двамата ученици с името Охридски, последователи и продължители на учителите Кирил и Методий, се изразява в това да наложат български език, култура, морал, като ги разграничат и опазят от чуждоезичните набези и интереси. Затова все още, пък и навярно винаги във време, когато българският език, култура, морал са застрашени от пагубното влияние на по-близки или по-далечни духовни мисионери, тук ще идват български поклонници. Казвам поклонници с ясното съзнание, че ние се поклонихме и пред мощите на св. Наум. Над каменния саркофаг, покрит с червена плащаница, ако доближите ухото си, ще чуете, че сърцето на светителя все още тупти. И говори…
На петдесетина метра от храма тук е аязмото с целебна вода на св. Петка. Наляхме си от него с надеждата, че освен разкрасени след Билянините извори скоро ще бъдем и здрави по застъпничеството на светицата. После тръгнахме с лодки по река Дрин към другия непресъхващ, вечно клокочещ извор, откъдето тръгват водите на Охридското езеро — извора св. Наум. Тук дух и материя се смесиха по невероятен начин, за да запълнят усещането за човешка свобода, красота, боязън, святост, родени под купола на вечния храм на живота.
Когато автобусът ни за втори път премина обратно бариерата на тази твърдина и тръгнахме към София, всеки от нас носеше в джоба си по едно камъче, избрано по брега сред водите на езерото. В сърцата ни благодатно изгряваше искрата — надежда, че въпреки превратностите на времето, в което живеем, на Балканите също може да се живее щастливо.
Послепис:
От манастира „Св. Наум“ тръгнахме към обед и като минахме през Скопие, към 22 часа пристигнахме в София. На следващата сутрин медиите у нас съобщаваха за конфликти, размирици, политически разногласия между Македония и България. За момент радостта от преживяното в Охрид се помрачи чрез силата на лукав дух, който искаше да всее смут и недоверие у българските читатели. Никой от нас, пристигналите от Македония, не забеляза враждебност и размирици сред обикновените хора. Затова честно и по сърце написах горните редове. Те са част от вярата ми, че осветените места, които Бог докосва с ръката Си, никога не умират!
2006 г.