— Буф, не ми се спори сега с теб — въздъхна тя. — Голям си спорлю!
Николай се изкикоти.
— Няма такава дума в нашия език.
— А как казвате на човек, който обича да спори за всяко нещо?
Ники не откри думата, която може би и не съществуваше, и Нуми възтържествува:
— Ето, сега вече си имате такава дума, спорлю такъв!
— Ти си спорла — озъби й се той. — Няма такава дума!
— Има! Щом нещо вече е създадено, значи го има. Нуми създава думи, а Ники дъвче гуми — отмъсти си тя заради дъвките, които той бе донесъл със себе си от Земята, а тя не можеше да понася, и скокна от мястото си, сякаш се уплаши да не я набие.
Но не затова бе скочила, а внезапно бе си наумила нещо. Изтича до най-близкия няколкометров врат на звяра и пъргаво се закатери по набръчканата му кожа. Животното сякаш усети намерението й, защото изви тази си глава назад и я сниши. Нуми се издърпа още нагоре, легна по корем над челото и замря неподвижна.
— Ей, какво правиш там? — не издържа Ники.
— Мъча се да разбера какво мисли. Улавям някакви много силни излъчвания.
— Щом е толкова голямо, сигурно и мислите му са големи — изтърси Ники съвсем глупаво и веднага се засрами. — Шегувам се, разбира се.
Отвъдната глава се протегна към Нуми и отвори чудовищната си паст, сякаш да я погълне или да й каже нещо. Ники потрепера. Гигантските челюсти изтракаха два-три пъти над самия й шлем, а тя каза преспокойно:
— Интересно, излъчванията им са различни. Едната глава като че ли мисли едно, другата — друго. Дясната сега много се вълнува.
— И те спорят — подигра я Ники. — В своя дълъг и не лек живот, аз съм се убедил, че щом се съберат две глави на едно място, не може да не започнат спор.
Нуми се разсърди, защото й пречеше с дърдоренето си.
— Ако не престанеш с тоя дълъг живот, ще му кажа да ти го скъси! Ей на тая ще кажа! — тупна тя лекичко с пръсти озъбената глава, дошла съвсем близо до нея.
Главата изтрака още по-заканително. Тогава отсамният хобот се протегна бързо, хвана момичето за краката и с един замах го върна в падината на гърба до Ники.
— Буф — тупна Нуми озадачена край него. — Защо ли го направи?
— Пречиш им на спора.
Отвъдната глава се отдалечи със страховито ръмжене.
— Ники, тя май искаше да ме изяде! — чак сега се уплаши малката пиранка.
— Ами! Ако е искала, щеше да те изяде.
— Може би другата й попречи. Нейните излъчвания също са силни, но са спокойни. И точно нейният хобот ме спаси.
— Въобразяваш си. Като ти кацне някоя муха на челото и ти ще я прогониш, нали? Ние за него сме като мухи.
— Но то прояви интерес към нас!
— Непознатата муха също ни е интересна.
Нуми пак се ядоса.
— Ей, спорлю, ако не ми пречиш, може би ще разбера все пак нещичко. Хайде, помълчи малко, моля те! Няма само теб да слушам! Буф, оттука е трудно. Излъчванията и на двете се сливат, не мога да разбера кое на коя глава е. Ще ида пак.
Тя обаче не успя да осъществи намерението си. Тъкмо се приближи отново до гигантския врат и почернялото небе над тях изтрещя оглушително. Сякаш сто светкавици едновременно го разкъсаха на парчета. Двата хобота грабнаха пришълците и се извиха заедно с тях под необятния корем на чудовището. Миг след това дъждът рукна. Дъжд, какъвто никое от децата не бе виждало на своята планета. Тук сякаш всичко беше такова чудовищно, сякаш животното бе влязло под Ниагарския водопад. Така се казва един прочут водопад на Земята и ако сте го виждали на снимка или на кино, можете да си представите каква вода се изсипваше върху чудовището, като образуваше от всичките му страни плътна водна завеса.
— Видя ли, то дори се грижи за нас! — зарадва се Нуми и се намести по-удобно в примката на хобота, който я държеше на сушина. — Истински разумно същество е.
Ники не можеше да отрече, че това сега наистина приличаше на спасение. Небесният водопад сигурно щеше да ги отнесе като сламчици от гърба на чудовището. Но той беше зъл, защото хоботът го държеше за бедрото и той висеше като окачен на кука.
— То с две глави, ти с два мозъка, не може да не се харесате. Кажи му, че си имаме скафандри и няма да се намокрим. Нека ни пусне.
— Вместо да приказваш глупости — сряза го Нуми, — по-добре диктувай сега наблюденията си. Ти съвсем забрави, че сме тръгнали да изследваме другите планети. А какво по-интересно от това същество, което явно има разум и е добро!
Наистина бе го забравил, но човек може и името си да забрави, като попадне в лапите на такова чудовище. По-точно в хоботите му.
Ники се сети да потупа гальовно хобота по дебелата кожа и той отново отгатна желанието му. Изви се, образува нещо като дебел полугеврек и момчето се измъкна от мъчителната му примка, седна върху него. Ех, де да беше наистина геврек това, такъв геврек! — възмечта си гладът в него.