В шлемофона му екна оглушителен смях.
— Какво ти става? — сепна се момчето.
— Ти искаш да го изядеш, така ли? — захласна се Нуми в смеха си.
— Ей, стига си ми чела мислите! Остави ме да диктувам! — Той включи вградения в скафандъра му записен апарат, но веднага го изключи. — После. Сигурно пак ще ми се смееш.
Момичето обаче искрено се възмути.
— Как така ще ти се смея? Нали се разбрахме, че тъкмо това е още по-ценно? Ти си друга цивилизация и виждаш нещата по един начин, аз съм друга и ги виждам по друг начин. Когато едно нещо се погледне от различни посоки, по-лесно може да се разбере истината за него. Не се страхувай, аз уважавам земната цивилизация.
Николай включи отново записния апарат и плахо, но добросъвестно започна да диктува наблюденията си от тази планета. Земната цивилизация щеше да има нужда от тях, колкото и наивни или неточни да са. А Нуми ни то веднъж не го прекъсна с някоя своя поправка или допълнение.
5
МЕСО СЪС САЛАТА. ДОБРЕ ЛИ Е ДА ЗНАЕШ КОЕ В ТЕБ Е ДОБРОТО И КОЕ ЛОШОТО. НИКИ ВЪЗМЕЧТАВА ЗА ИЗКУСТВЕН МОЗЪК
Дъждът спря така внезапно, както бе и започнал. Хоботите изнесоха децата изпод корема, изпънаха се напред и Нуми и Ники запътуваха по склона на висок хълм, а там водата се оттичаше на поройни реки. На върха обаче тревата вече блестеше почти суха под новото слънце.
— Какво ли си е наумило да прави с нас? — рече Ники. — Я се опитай да му внушиш нещо! Чел съм, че някои животни се поддават на хипноза. Кажи му да ни пусне!
Звярът измина още стотина метра и се спря на равното. Хоботът, който държеше Нуми, се наведе чак до тревата, пусна я и тя скочи безпрепятствено на краката си. Другият обаче вдигна момчето рязко нагоре, а едновременно с това към него се стрелна озъбената втора глава. Нуми изписка в ушите му. Ники отчаяно се задърпа да скочи, но хоботът отново бе го хванал за бедрото и го заподнася към зиналата червена паст. Още миг и той щеше да потъне в нея, ако свободният хобот не бе плеснал внезапно със силен камшичен удар свирепата глава. Тя се залюшка гневно, заграка с челюсти, но се върна. А нейният хобот също се наведе и сякаш сърдито хвърли момчето близо до окаменялото момиче.
— Да бягаме! — предложи Ники, щом се опомни. Бе паднал от доста височко.
Нуми го хвана за ръката.
— Не бързай! Много е интересно!
— Като ни изяде, ще стане още по-интересно. Само че не за нас.
— Не видя ли, че не му позволява? Имам чувството, че одеве тя все пак ме послуша да ни пусне. Но защо другата е толкова лоша? Трябва и с нея да станем приятели.
И тя направо тръгна към хобота й, който още се виеше гневно насам-натам. Откъде намираше толкова безстрашие това момиче? И толкова вяра в доброто на света? Добре, че другият хобот може би за трети път вече я спаси. Той я застигна, сграбчи я с ноктите си за шлема и я изтърси отново край Ники. А веднага след това пред очите им се извърши нещо още по-непонятно.
Внезапно цялата грамада се разцепи на две и отвъдната й половина, лошата, както бяха я нарекли децата, се понесе в необикновено бърз галоп към другия край на върха. С половината от краката, с единия хобот, с едната глава и едната опашка, тя сякаш избяга от тях, сърдита, че не й позволиха да ги изяде. Скоро тя изчезна зад гърбицата на хълма и оттам се донесе свирепият й рев. А останалата пред тях половина започна да се храни, сякаш нищо не бе станало. Хоботът й преспокойно захващаше големи снопове от тревата, откъсваше ги и ги поднасяше на главата над себе си. Тя ги поглъщаше със страховито стържене на гигантските челюсти.
Нуми изтича в голям кръг от другата страна. Този път хоботът не й обърна внимание, сякаш знаеше, че не е хукнала да бяга.
— Невъзможно — долетя в ушите на Ники удивеното й гласче. — Нищо не се вижда. Съвсем цяло си е. Като че ли не бяха до преди малко едно същество. Разбираш ли нещо, Ники?
Николай също не разбираше нищо, затова каза с гласа на мъдрия си прадядо:
— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че не е лесно да се разбере животът по другите планети. Видяхме поне, че е тревопасно. Хайде вече да си ходим!
— Как ще си вървим точно сега! — възмути се гатанката. — Нали трябва да видим какво ще стане? Ще се върне ли другото, къде е ходило, ще се съберат ли пак…
Да, момичето от Пира имаше по-устойчив изследователски дух. Но какво е виновен той, като характерът му си е такъв: непрекъснато иска нещо да прави, нещо ясно и разбираемо, а най-вече — приятно!