Но това са вече неща, които знае всеки от вас и без да се е скитал из космоса както нашият мил герой Ники Лудото.
ПОСЛЕСЛОВ
КОГА И ЗАЩО СЕ ПИШАТ ПОСЛЕСЛОВИ. МОЖЕМ ЛИ ДА УЗНАЕМ КАКВО Е СТАНАЛО ПО-НАТАТЪК. И ИМАТ ЛИ КРАЙ ЧОВЕШКИТЕ ИСТОРИИ
Така завърши звездното пътешествие на Нуми и Ники. Той се прибра жив и здрав у дома си. Тя сигурно също е прегърнала близките си на Пира, защото Спасителя на живота Малогалоталотим никога не ще остави в беда човешките същества. Нали за него животът е най-скъпоценното нещо във Вселената! А така би трябвало да бъде и за хората. Крайно време е ние също да почнем да се отнасяме към живите същества както се отнася към тях чудесният Мало, та всичко на света да завършва щастливо. Само такова време няма да е относително.
Налага се обаче да добавим още няколко думи и ето че пак опираме до граматиката, както съвсем в началото на първата книга за Нуми и Ники. Трябва по-напред да си изясним какво е това послеслов.
Вгледаме ли се в думата, веднага забелязваме, че тя се състои от две части: ПОСЛЕ и СЛОВ. Първата половинка е ясна, тя си е цяла думичка, но от втората някой е отхапал последната буква. Също както в океана на пустинната планета пред очите на Нуми и Ники сомо хапиенсите си отхапваха един другиму опашките. Не знаем защо го е направил — възможно е той пък да се храни с опашките на думите. Защото цялата дума е СЛОВО. Значи ПОСЛЕСЛОВЪТ е СЛОВО, което се произнася ПОСЛЕ.
Но какво представлява това ПОСЛЕ? Ако си сторил някоя пакост и баща ти, вместо да те набие, ти произнесе едно гневно или поучително слово, то ще бъде ли послеслов? Граматиката строго казва: не! Защото, ако всяко нещо, което казваме след нещо друго, бъде послеслов, цялата Земя ще оглушее от толкова послеслови.
Затова граматиката е заповядала послесловите да се пишат. И то не във всички книги, а само когато, след като книгата е свършила, на читателя му се прииска да прочете накрая още нещичко, пък на писателя се е до щяло да добави нещо към съшия този край. Но тези две желания непременно трябва да съвпаднат. Иначе, ако книгата няма послеслов, а на читателя му се ще да научи повече за героите си, той ще остане недоволен от автора. Ако ли пък тя вече му е омръзнала, но писателят настоява да му разказва още, читателят ще я захвърли с досада.
Излишен ли е този послеслов?
Авторът си мисли, че не е, защото направо чува как му подвикват по-любопитните читатели: Добре де, какво стана носле? Яде ли бой Ники, повярваха ли му, като не само нямаше никакви доказателства, ами се върна без чанта и без учебници? И как завърши всичко… На тези въпроси няма да има отговор, защото вече се разбрахме, че караницата не е никакъв послеслов. Пък и за едно момче с прякора „Лудото“ няколко плесници нито са нещо необикновено, нито могат да представляват край на неговата история. А както във Вселената всичко е безкрайно и нещата само се превръщат от едно в друго, така и на Земята нищо няма окончателен край. То също само се превръща в нещо друго.
Поживеят например звездите няколко милиарда години, после, умирайки, избухнат и се превърнат в нови. Някои от тях учените наричат дори „свръхнови“. Нещо подобно се случи и с Ники Лудото. Не бихме казали, че той стана както звездите свръхнов, но най-неочаквано се преобрази в отличния и сериозен ученик Николай Лудогорски, решил твърдо да се посвети на изучаването на космоса. Когато баща му отбеляза веднъж тази негова промяна, Ники повтори същото, което бе казал и на Нуми:
— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.
Таткото се засмя, но не беше прав, разбира се. Навярно бе забравил оная странна възраст, когато момчето е хем оше дете, хем вече е и мъж.
Тези обаче, които се намират сега в нея, знаят отлично колко особена е тя. Какво ли не ти хрумва тогава! Какви ли не съвсем противоположни, и разумни, и неразумни неща си готов да извършиш. Можеш, примерно казано, да надуваш балонната си дъвка, като внимаваш добре да не я спукаш, а същевременно да си мислиш за най-дълбоките тайни на живота. Можеш да си съчиниш дори цяло пътешествие из космоса, което за другите, естествено, ще звучи като детска измислица. Но можеш да си измислиш и едно момиче, което винаги да знае какво става в душата ти и винаги да те обича — това пък ще си е вече чисто мъжка история.