— Нуми, какво ти стана? — подвикна й той. — Къде отиваш?
Смехът, който звънна в ушите му, още повече го обезпокои. Заедно с него тя направи няколко изумителни балетни завъртания във въздуха. Май че им казваха „пируети“. А балерина в скафандър, също както и акробат в скафандър, е нещо доста обезпокоително. Особено когато се смее така налудничаво.
— Уча се да ходя — обади се тя най-после с по-разумен глас. — И ти трябва да се упражниш, за да свикнем със слабата гравитация. Чувствувам се като онова ваше животинче, как му казвахте… Ах, да, скакалец! Хоп! — И тя отново излетя в един поне десетметров скок. — Ще ида да видя дърветата отблизо.
— Недей без мен!
— Не се плаши! Каквото и да се покаже, ще му избягам. Виж!
И тя направи сега двойно по-голям, най-малко двайсетметров скок по посока на гората. Бе разперила ръце за равновесие и в сребристия скафандър отдалеч наистина можеше човек да я сбърка с чуждопланетен скакалец или водно конче. Разбира се, ако предварително е виждал такива.
На Ники, естествено, също се прищя да полети така подире й, но пирамидката трябваше да бъде довършена, макар Мало да не показваше намерение да отлети. Той стърчеше насред поляната, жълтокафяв, както бе стоял на Земята пред входа на изложбата, и пак приличаше на гигантска тиква. Повърхността му не пулсираше, не менеше цвета си, беше изопната и спокойна. Не го ли познаваш, никога не ще допуснеш, че е същество или машина и може да лети из космическите пространства. За миг дори и на заетия да трупа чимове един връз друг Николай Лудогорски се стори невъзможно току-що да е излязъл от тая невероятна тиква, за да слезе на непозната планета.
Той се обърна към гората, защото бе престанал да чува опиянените възгласи на момичето. Видя го в още по-необикновено положение. Нуми висеше като бляскава коледна шишарка сред короната на едно от крайните дървета.
— Какво правиш там? — викна й той, забравил, че дори и да го пошепне, радиостанцията в шлема пак щеше да отнесе думите му до нея.
— Ама не крещи така, ще ми спукаш тъпанчетата — обади се веднага тя. — Разглеждам листата. Много са особени. Тук и с една ръка можеш да се държиш на клона, а той дори не се огъва. Толкова големи дървета нямаме на Пира.
Николай остави пирамидката недооформена. Важното бе да се вижда купчината отдалеч, като особен знак. Останалото щеше да върши компасчето на ръкава му. То щеше да им показва и посоката, и разстоянието, което са изминали от своя ориентир. Знаеше вече как се настройва.
Прибра режещото апаратче и опита най-напред с лек подскок на място. С такъв подскок на Земята щеше да се вдигне на не повече от педя, а тук се озова на две педи над тревата. Стомахът му се сви от студа на уплахата, но падането излезе плавно и ходилата му не усетиха докосването като удар, а като естествена стъпка. Дали не можеше и по-високо?
Можеше. Но бе забравил да разпери ръце за равновесие и кой знае какво щеше да стане, ако не бе скачал много пъти от кулата в лятната къпалня, та умееше да владее тялото си. Пък и то бе свикнало вече с тази гравитация по време на работата над пирамидката. Реши да опита и ония премятания, които Нуми така смело бе изпълнявала във въздуха. Приклекна отново и силно се изхвърли нагоре. Тревата остана далеч под него. Сега трябваше да свие крака към корема си, да си даде тласък с тях назад и тъкмо тогава шлемът му закънтя от ужасения писък на момичето. Ники загуби равновесие, залюшка се из въздуха, дърветата в далечината също се залюляха пред очите му. На нито едно от тях не висеше познатата сребриста шишарка.
— Никиии… Ох, Никиии…
Едва в последния миг той протегна ръце и омекоти удара, който, въпреки слабата гравитация, от тая височина сигурно щеше да бъде чувствителен. И хукна към гората с грамадни скокове, като се стараеше да внимава, защото каква щеше да бъде ползата за момичето, ако паднеше лошо. Едва не се блъсна в короната на първото дърво, смъкна се по ствола му и навлезе в гората. Почти бе сигурен, че е пристигнал на мястото, където тя преди висеше, но никъде не я видя.