Консърдайн натисна някакво лостче и прозорчетата се закриха от непрозрачни завеси. Заобиколи ни полумрак. И веднага Ева се издърпа от мен, удари ме по устните и като се сгуши в ъгъла, мълчаливо заплака.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Скъпата кола, европейски модел, бързо и плавно премина Петото авеню и пое на север. Докторът дръпна друго лостче и непрозрачна завеса ни отдели от водача. Скрита лампа замъждука в мрака и едва го отслабваше. В тази слаба светлина забелязах, че девойката започна да си възвръща душевното равновесие. Тя се бе съсредоточила на изящните върхове на модните си обувки. Уолтър извади табакера. Аз реших да последвам примера му.
— Ева, нали не възразявате? — проявих загриженост към нея.
Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигарата и се съсредоточих на курса ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет. През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране знаех, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои и обръщания, сякаш се движеше по странични отклонения. Но веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Въобще изгубих всякакво усещане за ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.
В десет и петнадесет колата рязко дръпна и полетя с голяма скорост. Реших, че сме излезли вън от района с интензивно движение. И скоро през вентилацията до нас стигна порива на свеж прохладен въздух. Изглежда, трябва да се намирахме или в Уестъчер или в Лонг Айлънд. По-точно не можех да определя.
Точно в единадесет колата спря и след кратък престой отново продължи. Чух звънтенето на тежки железни врати. В продължение на десет минути се движехме много бързо и отново спряхме. Консърдайн сякаш се събуди от обхваналите го мисли и разтвори пердетата. Водачът отвори вратата. Ева излезе вън, а Уолтър я последва незабавно.
— Да, мистър Киркхайм, ние пристигнахме — вежливо каза докторът и ми заприлича на гостоприемен стопанин, който кани желан гост, а не човек, похитен от него с помощта на възмутителни хитрости и измами.
Аз побързах да изляза вън от колата. В нещастната светлина на луната, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща приближаваща се буря, аз видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Луара. В крилата и кулите ярко светеха огньове. Девойката и Уолтър бързаха към неговите отворени врати. Аз се огледах. никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаде впечатление, че се намирам в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гъсти гори, които ни заобикаляха и гарантираха неприкосновеност спрямо чужди погледи.
Консърдайн ме хвана за ръка и ние тръгнахме на свой ред към вратата. Посрещнаха ни двама лакеи. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Щом влязохме в залата, спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция е избрано най-прелестното и е събрано тук. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове бяха от покорените крале.
Но Консърдайн не ми даде време да разгледам всичко това. Отново ме хвана за ръка и аз видях пред себе си типичен на вид и с безукорни маниери английски лакей.
— Томас ще се погрижи за вас — каза докторът. — Довиждане, Киркхайм.
— Последвайте ме, сър — поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрния придатък на залата в ъгъла. Той натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна на страна и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена така разкошно, както и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята. На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той напълно ми подхождаше и по мярка и по вид. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Погледнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба клуба. Да, те бяха тук и когато погледнах с любопитство на етикетчетата на шивачите, то навсякъде открих собственото си име.
Стори ми се, че лакеят ме наблюдава скрито и очаква да се изненадам, но ако бе така, то аз го разочаровах. Моята способност да се удивлявам бе изчезнала.