— Работа е на Бенвенуто Челини — осведоми ме домакина. — Един от неговите шедьоври. Италия, в течение на векове, го е съхранявала за мен.
— Но Италия никога няма доброволно да се съгласи да даде подобна вещ! — възкликнах аз.
— Не, съвсем доброволно, уверявам ви, съвсем доброволно — вежливо отвърна той.
Тогава започнах да разглеждам стаята и разбрах, че и тя, подобно на огромната зала, е една истинска съкровищница. Ако и половината от съдържанието й са оригинали, то цената й надхвърля милиони. Но това не може да бъде! Дори американски милиардер не може да събере такива неща.
— Оригинали са — каза той, сякаш отново бе прочел мислите ми. — Аз съм колекционер и то най-големия в света. Аз събирам не само картини, скъпоценности, вина и други плодове на човешкия гений, аз събирам мъже и жени. Аз събирам това, което неточно се нарича души. Затова вие, Джеймс Киркхайм, сте тук!
Прислужникът напълни чашата и постави до мен още една бутилка във ведро с лед. На масата се появиха ликьори и пури, а самият прислужник, като по знак излезе. Той изчезна през друг панел в стената, който криеше още един асансьор. Освен това видях, че този човек е китаец.
— Не, манджурец — поправи ме домакинът. — От истински княжески род. Но смята, че службата при мен е голяма чест за него.
Аз кимнах небрежно — обикновена работа. Май прислужници манджурски князе, вина на крал Алфонс, чаши от арабските нощи на халифите и вази на Челини се срещат всекидневно. Бях разбрал, че играта започната преди няколко часа в Батъри парк започва втората си част и смятах да участвам в нея с най-добрите и възможни маневри.
— Вие ми харесвате, Джеймс Киркхайм — гласът продължаваше да бъде лишен от всякакви емоции и устните му почти не помръдваха. — Вие мислите: „Аз съм пленник, моето място в света го е заел двойник, дори и най-добрите ми приятели не подозират, че той не съм аз. Човекът, който сега говори с мен е чудовище, безжалостен, безсъвестен и безстрастен интелект, който може да ме унищожи така леко, както се духа свещ“. Но в това вие сте напълно прав, Джеймс Киркхайм.
Той помълча известно време. Реших, че е най-добре да не гледам тези ясни сини очи. Запалих пура и кимнах, като впих поглед в димящия край.
— Да, прав сте — продължи той. — Но вие не задавате въпроси и за нищо не молите. Гласът ви не трепери, ръцете не помръдват, а в очите не се вижда страх. И заедно с това мозъкът ви не дреме, вие сте цял като на иглички и искате да се хванете за нещо, което би ви дало някакво преимущество. Като жител на джунглата вие, с невидимите антени на нервите си, усещате опасността. Всяко чувство ви е наострено и търсите пролука в хвърлената мрежа. Усещате ужаса, но външно няма никакви следи от него. Само аз го долавям. Вие ми харесвате много, Джеймс Киркхайм. По душа сте истински играч!
Той отново млъкна и ме изгледа през ръба на чашата си. Аз се заставих да срещна погледа му и да се усмихна.
— Вие сте на тридесет и пет години — продължи той. — Отдавна ви следя. За пръв път привлякохте вниманието ми с работата си за френската секретна служба през втората година на войната.
Пръстите ми неволно стиснаха чашата. Аз бях сигурен, че освен мен и шефа ми, никой друг не знае нищо за тази опасна работа.
— Така се случи, че вие не противоречахте на моите планове — гласът продължаваше да бъде без никаква интонация. — Затова вие… още продължавате да съществувате. Втори път привлякохте вниманието ми, когато решихте да върнете изумрудите на Спиридова, които комунистите пазеха в Москва. Вие изобретателно ги заменихте с копия и избягахте с оригиналите. Те не ми бяха нужни, имам си по-красиви и скъпи. Затова ви позволих да се върнете при хората, които ви бяха наели. Но смелостта на плана и хладнокръвната храброст, с която го изпълнихте, доста ме развлякоха. А аз обичам развлеченията, Джеймс Киркхайм. И това, че вие съвсем равнодушно приехте… неадекватната награда, засвидетелства единствено, че за вас приключенията са по-важни. Вие, както казах вече, сте истински играч.
Независимо от всичко не успях да сдържа изумлението си. Делото Спиридов премина в пълна тайна. Аз настоях на това, освен собственика, никой друг да не знае за възвръщането на изумрудите. Те бяха препродадени като обикновени скъпоценности и историята им никъде не се споменаваше. Комунистите и досега не са забелязали подмяната и няма да я забележат, както считах и тогава, докато не решат да ги продават. Но този човек знаеше!
— Тогава реших да ви, как да го кажа… да ви придобия за себе си — обясни той. — Но времето още не бе съзряло за това. Вие отидохте в Китай по молба на Рокбилд. Причината бе древна и неясна легенда, но намерихте гробницата и на гърдите на превърналия се на прах принц Су Кан-се лежаха брошките от нефрит. Вие ги взехте, но бяхте заловен от разбойника Ки Ванг. Намерихте пролука във въоръжението на хитрия грабител и видяхте единствения начин да избягате със скъпоценностите. Той също е играч и вие го знаехте. И в палатката му заложихте брошката, срещу две години робство. Мисълта, че може да станете негов роб и то доброволно, развесели разбойника. И освен това той разбираше, какво ценност представляват за него мозъкът ви и храбростта ви. Затова се съгласи. Вие забелязахте, че преди започването на играта той беляза картите. Вие използвахте ловкостта си и му върнахте със същото. Ки Ванг разбърка тестето. Щастието се оказа на ваша страна. Спечелихте играта.