Който и да бе създателят на тези картини, той бе постигнал удивително сходство. Очите на Сатаната проблясваха на камъка по същият начин, както и в живота.
Овалните стени бяха покрити с черно дърво — тик или абанос и по него пробягваха светещи линии, наподобяващи паяжина. И това наистина бе изображение на паяжина. Мрежите обхващаха черното дърво и блестяха като сребърни нишки подложени на лунна светлина. Стотици подобни нишки пресичаха стените и се стичаха на тавана.
Подът на храма се издигаше към задната част, ред по ред, като местата за сядане в древноримските амфитеатри.
Но това забелязах после, когато откъснах поглед от съоръжението, изпълнило това необикновено място. Стълба от полукръгли стъпала се издигаше нагоре във вид на постепенно намаляващи се арки. Бяха двадесет и едно на брой! Най-долното стигаше сто фута дължина, а най-горното — тридесет. На височина бяха по фут, а ширина — три фута. Направени бяха от черен като смола камък.
Тази необикновена стълба водеше към два трона с изкусна резба, единият от черно дърво, другият изкачен и на пиедестал, който го издигаше значително над първия; и изработен от потъмняло тежко злато.
Черният трон бе празен. Облегалката на златния бе покрита с пурпурен бархат, а седалката бе повдигната с възглавница от същата материя.
А на възглавницата се намираха корона и скиптър!
Короната просветваше с разноцветните пламъчета на големите си брилянти, меката синя светлина на огромните сапфири, червеното сияние на необикновените рубини и зеления блясък на изумрудите. В дръжката на скиптъра бе вграден огромен диамант. А той, скиптърът, бе изцяло подобно на короната обсипан с бисери и скъпоценни камъни.
От двете страни на стълбата стояха по седем души в бели одежди, приличащи на арабските бурнуси. Дори и наистина да бяха араби, то те принадлежаха на племе, което ми е непознато; по-скоро ми напомняха персийци. Лицата им изглеждаха изтощени и странно бледи. Очите сякаш бяха лишени от зеници. Всеки държеше в дясната си ръка камшик, който завършваше накрая с примка като на ласо.
На всяко трето стъпало сияеше отпечатъкът на детски крак, очертан с живия огън. Седемте следи просветваха с неземна яркост, изглеждаха като живи и готови сами да се изкачат по стълбата.
Отначало видях короната и скиптъра и ме обзе такова желание, каквото не бях изпитвал никога преди това: пламтяща страст да ги притежавам, заедно с властта, която идва с тях. И желанието ме обхвана като силна треска.
После погледнах просветващите детски следи и те предизвикаха необяснимо благоговение, ужас и отвращение, които бяха дори по силни от желанието за притежание на короната и скиптъра.
Тогава чух гласът на Сатаната:
— Седнете, Джеймс Киркхайм!
Наблизо да мен, до самата стена и непосредствено да първото стъпало се оказа кресло със странна форма на дръжките. По нещо ми заприлича на по-ниския трон. Проснах се в него и се зарадвах на така необходимата ми почивка.
И веднага от дръжките изскочиха метални ивици и ме захванаха за лактите и китките, за глезените, а на главата ми падна воал, дебел, мек и нежен, закри лицето ми, а долният му край плътно се прилепи за устните ми. За миг ме завързаха, запушиха устата и закриха лицето.
Разбрах, че това бяха необходимите „предпазни мерки“, за които стопанинът на това място ме бе предупредил. Ивиците ме държаха наистина здраво, но не пречеха на правилното кръвообращение; възглавничката на устните не предизвика гадно усещане; воалът, макар и да скриваше лицето ми, позволяваше да виждам ясно, сякаш нищо не ми пречеше.
Сатаната бе до основата на стълбата. Грамадното му тяло бе обвито с черна мантия. Той бавно започна да се изкачва. Когато стъпи на първото стъпало, хората в бели бурнуси с камшиците се поклониха до земята и не помръднаха преди той да седне на черния трон.
Кехлибарената светлина започна да отслабва и накрая съвсем угасна. После мигновено тъмата около трона и стълбата бе прогонена от ярка бяла светлина. Осветеното пространство рязко се прекъсваше на три ярда от чупката на първото стъпало. Сатаната, четиринадесетте телохранителя и аз бяхме в осветената част. А под влияние на тази светлина седемте отпечатъка запламтяха още по-ярко; те сякаш бяха обтегнали невидимата нишка, която не им даваше да се спуснат към господаря си. Немигащите очи на човека на трона и просветващите скъпоценни камъни в неговият двойник по нищо не се различаваха.
Чух слаб шум на множество крака. Хора изпълваха местата в амфитеатъра, тихо се отваряха панелите в стените, и от тайните коридори излизаха нови и нови зрители. Кои бяха те, не можех да видя. Падащата светлина разделяше залата като непроницаема завеса на две части и в едната цареше абсолютна тъмнина.