Дали наблюдателят принадлежи на същата банда? Те трябва да знаят, че нефритите не са вече в мен, намират се в музея, където са в безопасност. Повече не представлявах интерес за тях, освен ако не са решили да ми отмъстят. Но и това не обясняваше постоянното, прикрито и търпеливо наблюдаване. И защо не бяха направили удара си по-рано? Всички възможности бяха на тяхна страна.
Които и да са те, реших да им дам възможност да се доберат до мен. Ще им се изплатя напълно. Шестдесет и пет долара и няколко цента представляваше сега богатството ми на земята, но в замяна нямах никакви дългове. В каквото и пристанище да се отправях, поне след мен не оставаха неизпълнени обещания.
Да, аз реших да примамя врага, да излезе от скривалището си. И даже избрах място, където това трябваше да стане.
Из целият Ню Йорк най-безлюдното място в осем часа вечерта, както впрочем и на всеки друг град е това, което през деня е най-многолюдно. Долната част на Бродуей, като се лиши от дневните орди, се превърна в каньонообразна пустиня и между стените се разхождаше само тихия вятър. Именно там се канех да отида.
Когато завих по Петото авеню тръгвайки от Клуба на откривателите, край мен мина човек, чиято походка и осанка, фигура и дрехи ми се сториха странно познати. Спрях се и загледах, как той бавно изкачва стъпалата. После някак си обезпокоен се разбърза.
Нещо необикновено познато, така познато, че ме изплаши, имаше в този човек. Но какво бе то? Тръгнах към Бродуей и продължих да усещам чуждото присъствие.
Но едва бях стигнал до градския площад и разбрах, какво ми се бе сторило познато. И това предизвика в мен нещо като шок. По походката и осанката, по фигурата и дрехите: от лекото кафяво палто и меката сива шапка до здравото малакско бастунче — този човек беше — бях аз!
ГЛАВА ВТОРА
Аз се спрях. Най-естествено бе да предположа, че приликата е случайна. Макар и рядко но такова нещо се случва. В Ню Йорк има поне петдесетима души, които, ако не се вгледаш по-внимателно, може да приемеш за мен. Но шансът подобен човек и да е облечен напълно като оригинала, т.е. мен, е почти равна на нула. Но е възможно. Какво трябва да предположа? Защо някой трябва съзнателно да ме копира? Но от друга страна, защо трябва да ме наблюдават?
Спрях се в пълна нерешителност: Да взема ли такси и да се върна в клуба? Разумът нашепваше, че съм видял непознатия за миг, че може да ме е измамила играта на светлосенки и видяната прилика е само една илюзия. Като наругах разигралите се нерви предпочетох да продължа пътя си.
Минах Кортлънд сити и започнах да срещам по-малко пешеходци. Църквата „Света Троица“ ми напомни дървена часовникова кула. Заобикаляха ме многочислени отвесни склонове на празни кантори и от тях се усещаше силата на задушаващо налягане. Зданията сякаш спяха и в съня си се поклащаха. Безбройните им прозорци приличаха на слепи очи. Но ако те бяха такива, други очи, този път не слепи, нито за миг не се откъсваха от мен. Погледът им ставаше по-напрегнат, по-натрапчив.
С чувство на известно разочарование стигнах края на „Бродуей“ и погледнах Бетъри парк. Той бе напълно безлюден. Приближих стената на пристанището и седнах на една пейка. Параходът, пенещ водите на залива, приличаше на голям позлатен бръмбар. Пълната луна щедро подхвърляше сребрист огън на кротките вълни. Бе така тихо, много тихо, че чух далечния звън на камбаните на „Света Троица“. Беше точно девет часа.
Повече нищо не чух, но неочаквано усетих, че до мен има някой. Приятен глас ме помоли за огънче. Драснах една клечка и я поднесох към цигарата. В светлината на скромното пламъче видях мургаво аскетично лице, гладко избръснато, устата и очите изглеждаха добри, като зениците бяха воднисти, сякаш от напрегната и уморителна работа. Ръката, която държеше цигарата бе дълга стройна и добре поддържана. От нея се излъчваше необикновена сила: ръка на хирург или скулптор. И несъмнено чист професионалист, реших аз в себе си. Тази мисъл се потвърждаваше от скромното, но модерно наметало и меката тъмна шапка. Широките рамена под наметалото подсказваха наличието на необикновена физическа сила.