На бялото поле се появи трети светещ символ!
Картрайт бе спечелил.
Но не можеше да го знае!
Собствените ми ръце се разтрепериха, покрих се с лепкава пот, сякаш сам се намирах на неговото място. Думите се изтръгваха от мен. Той нямаше от какво повече да се страхува. Изтезанието свърши! Сатаната загуби! Но устата ми бе плътно затворена. И едва сега напълно осъзнах цялата тази дяволска жестокост и хитрост на това изпитание.
Картрайт стоеше и трепереше. Отчаяният му поглед не се отделяше от безпристрастното лице, което сега бе така близо до него. Така ли ми се стори или наистина бе, но на него се отрази злобна радост? Но дори и тъй да беше тя изчезна като вълничка на застояла вода.
Видя ли я Картрайт? Сигурно, защото отчаянието му се усили и се превърна в израз на невероятна мъка. И отново главата му започна да се извърта под силата на ужасяваща принуда. Той се заклати напред, спъна се в стъпалото и едва се задържа.
Знаех, че с отчаяни усилия се заставя да погледне поредната горяща следа.
Вдигна треперещ крак…
И бавно, бавно главата се извръщаше назад… назад… към контролното кълбо.
Той пусна крак. Вдигна го… и отново го пусна. Изплака.
Аз се напрегнах в оковите си, запроклинах всичко и заплаках заедно с него…
Главата му се обърна наполовина и лицето му сочеше към мене. Той се отдръпна от следата. Тялото му се разгъна със скоростта на скъсана пружина. Погледна кълбото и видя всичко.
Три отпечатъка на щастливата половина!
Гръмко въздъхване се донесе от тъмния амфитеатър.
— Оръдието отново демонстрира непригодността си — в гласът на Сатаната нямаше тържество. — Помислете само! Спасението бе в ръцете ви, Картрайт. И вие, подобно на жената на Лот, се обърнахте и погледнахте. А сега трябва да се върнете обратно и да започнете отново. Но почакайте. Да погледнем, не сте ли загубил повече от простото спасение. На тази стъпка ви попречи липсата на мъжество да стъпите. Каква е тя? Любопитно ми е да узная.
И на бялото кълбо избухна още една сияеща следа!
Короната и скиптъра! Земната империя! Не само свобода, но и Сатаната щеше бъде негов слуга!
Това можеше да спечели Картрайт.
Но се обърна и загуби.
От мрака се донесе стонове и бърборене. Тях ги заглуши ужасният смях, който заизтича от устата с неподвижните устни.
— Загуби! Загуби! — надсмиваше се той. — Връщай се, Картрайт. Започвай наново. Но не мисли, че втори път ще ти се усмихне такова щастие. Хайде, предателю, спускай се. И започвай да се изкачваш насам! — той натисна лоста, невидимият механизъм се завъртя и седемте стъпки пламнаха с нова сила.
Картрайт се заспуска по стъпалата. Вървеше като кукла, която дърпат с конци. Спря се в основата на стълбата и като марионетка се обърна и започна да се качва, стъпвайки машинално на всяка следа, към която се насочваше. Очите му не се отделяха от короната и скиптъра. Устата му бе изкривена като на дете, което бе постигнато от убийствена мъка. Вървеше и плачеше.
Едно — светна белега в черната страна на кълбото.
Две — още един на същата страна.
Три — следа на бялата страна.
Четири — на черната страна!
Пристъп на адски смях разтърси Сатаната. За миг ми се стори, че черната му мантия се е стопила, станала е въздушна и се е превърнала във всеобхватна сянка, черна сянка, която надвисна над жертвата си.
Смехът гърмеше, а Картрайт се изкачваше по стълбите с изкривено лице и не откъсваше от проблясващите дрънкулки на трона очи…
Чу се свистящ звук. Черният ужас се наведе напред и му хвърли ласото. То се нахлузи на главата на Картрайт и обхвана раменете му. Рязко дърпане и човекът падна. И мъчителят го потегли след себе си, без да среща съпротива, надолу по стъпалата.
Светлината изгасна. Настъпилата изведнъж тъмнина изглеждаше по-страшна от демоничното кикотене.
Смехът рязко се прекъсна. Долових тънък жален писък. Светлината се запали. Черният трон бе празен. Подиумът — също. Нито Сатаната, нито палача, нито Консърдайн! Само скиптърът и короната насмешливо горяха на златния трон между двете редици неподвижни хора облечени в бяло.
ГЛАВА СЕДМА
Някой ме докосна по ръката, трепнах и видях Консърдайн. по лицето му бе изписан същия ужас, който сам усещах. Ивиците, които ме държаха се разпуснаха, воалът от главата ми падна, аз се изправих, а през това време в храма отново стана тъмно.
Бавно се разгоря кехлибарената светлина. Редиците на амфитеатърът бяха празни, никой не бе останал от тази скрита аудитория, чието мърморене и дишане бе достигало до ушите ми.
Изчезнал бе и златният трон и това, което бе лежало на него. Нямаше ги хората в бели бурнуси, освен двама, които пазеха черния трон. Святкаха сините очи на каменния Сатана. Пламтяха седемте стъпки на детските крачета.