Не знам, дълго ли лежах в тъмнината и размишлявах, преди да усетя, че не съм сам в стаята. Не бях доловил никакъв звук, но бях сигурен, че вътре има още някой. Изхлузих се от лекото покривало и се преместих в краката на кревата. Приседнах и се приготвих да се нахвърля на неканения посетител, когато се приближи до кревата. Да запаля светлината означаваше да му се напъхам в ръцете. Който и да е той, очевидно ме смята за спящ и нападението, ако последва такова, ще стане на място, където би трябвало да се намира спящия. Но тялото ми бе на съвсем друго място и ми се удаваше възможност да удивя посетителя.
Но вместо нападение чух шепот:
— Това съм аз, капитан Киркхайм, Хари Баркър. За Бога, сър, не вдигайте шум!
Стори ми се, че познах този глас. После си спомних. Баркър, малък на ръст войник, кокни, който намерих ранен в изпораздраните от снарядите храсти на Марна. Бе изгубил много кръв. Оказах му първа помощ и го отнесох в полевия лазарет. Така се случи, че прекарах няколко дни в града, където се разполагаше основният лазарет и където накрая докараха и самия Баркър. Бе ми станало нещо като навик да го посещавам, да му нося разни дреболии, като цигари и бонбони, и да приказваме за разни неща. Благодарността му и предаността му се оказаха кучешки и така трогателни; оказа се сантиментален. Но, за Бога, как се появи той тука?
— Помните ли ме, капитане? — шепотът бе изпълнен с тревога. — Почакайте, сега ще ви покажа…
Запали се малка лампичка, която бе така стисната между дланите на говорещият, че за миг освети само част от лицето му. Но и това бе достатъчно — познах Баркър. Това бе неговото тънко и слабо лице, разрошените коси с цвят на пясък и късата му горна устна.
— Баркър, проклетнико! — тихо изрекох, но не добавих, колко ми е приятно да го видя; ако бе достатъчно близо бих го прегърнал.
— Ш-ш-ш! — предупреди ме той. — Аз съм сигурен, че никой не ни следи, но на това проклето място, на нищо не трябва да вярваш. Хванете ме за ръка, сър. Там, до стената от която излязох, има стол. Седнете на него и запалете цигара. Ако чуя нещо, ще се дръпна назад, а вие ще продължите да си пушите.
Ръката му докосна моята. Сякаш виждаше в мрака. Безпогрешно ме прекара през стаята и постави на стола.
— Запалете, сър — каза той.
Драснах клечка кибрит и запалих една пура. Пламъчето освети стаята, но не и Баркър. След миг чух на ухото си неговия шепот:
— Преди всичко, сър, не му позволявайте да ви мами, че е дявол. Наистина, той е проклет като дявол, но не е истински. Лъже ви, сър. Той е човек, като вас или мен. Забийте нож или куршум в сърцето му и ще се убедите.
— Как разбра, че съм тук? — запитах аз също шепнешком.
— Видях ви в креслото — отвърна той. — Ето ръката ми. Когато поискате да кажете нещо, стиснете я и аз ще се наведа към вас. Така е по-безопасно. Да, видях ви в креслото. Работата е там, сър, че аз следя това кресло. Но и много други. Затова той, Сатаната искам да кажа, ме остави жив — и с горчивина се върна на първата тема. — Той не е истински дявол, сър. Никога не забравяйте това. Аз съм възпитан в страх от Бога. Родителите ми са петдесетници. Учиха ме, че Сатаната е в Ада. Но когато тази проклета свиня, попадне в Ада, истинският Дявол ще и покаже, как се краде име! Боже, как бих искал да видя това! Но, от вън — побърза да добави.
Стиснах ръката му и усетих, как ухото му почти докосва устните ми.
— Хари, как попадна тук? — зашепнах аз. — Кой е той, Сатаната, какъв е в действителност?
— Всичко ще ви разкажа, капитане — отвърна Бартър. — Доста време ще ни отнеме, но кой знае, кога ще ни се отдаде отново такава възможност. Затова побързах да дойда веднага. Този кръвожаден звяр така издевателстваше над бедния Картрайт. Гледаше го как умира! Останалите спят или се напиват до смърт. Но е необходима предпазливост. Позволете ми да ви разкажа, а после ще отговоря на въпросите ви.
— Давай — съгласих се аз.
— Преди войната бях електротехник — донесе се шепота от тъмнината. — По-добър от мен нямаше. Истински майстор бях. Той го знае и затова ме остави жив, признавам си. Сатаната — ох-х-х! След войната нещата вървяха зле. Животът бе скъп, а работа трудно се намираше. Да и по-друг начин гледах вече на нещата. Видял бях толкова много лицемери, които през войната и пръста си не помръднаха, а живееха разкошно и прибираха всичко за себе си. Какво право имат на това, когато тези, които бяха лели кръв и семействата им, гладуваха и мръзнеха?
Ръцете ми винаги бяха ловки и сръчни. И краката ми са бързи. Лесно се катеря, като котка съм, като проклета стоножка. Движа се тихо. Привидението е като парад пред мен. Не се хваля, сър. Просто разказвам.