И си казах: „Хари, време е да приложиш талантите си. Време е да се захванеш за истинска работа, Хари“.
И от първите дни в новата си работа започнах да се издигам. От вилите се прехвърлих на жилищните домове, после към фамилните къщи. И никога не ме хванаха. Наричаха ме Хари Царят на Котките. Изкачвах се по водосточните улуци, като цирков артист по прът, а по стените на къщите, като по водосточните улуци. Така че и тук се оказах майстор.
Срещнах Меги. Такава като Меги се среща веднъж в живота, сър. Какви бързи пръсти имаше! След нея Гудини и Хермън са като забавено кино. И изглеждаше като истинска лейди. Когато искаше.
Много момчета се навъртаха край нея. На всичките отказа. Цялата бе потънала в работата си. „Дяволите да ви вземат! — казваше тя като херцогиня. — Защо ми е мъж? Дяволите да ви вземат! — казваше тя. — От мъжа чакай само неприятности и после те боли глава!“ Около нея не можеше да се размотаваш. Такава си беше Меги.
Капитане, ние си допаднахме, така си загубихме ума, че скоро се оженихме. Наехме къщичка в Мейд Уейл. Бях ли щастлив? А тя? О, Боже!
„Слушай, Меги — казах аз, когато медният месец свърши, — Ти не трябва да работиш. Аз ще се грижа за прехраната на семейството. Печеля добре, като добросъвестен работник. Наслаждавай се на живота и направи дома ни уютен“.
„Добре, Хари!“ — отвърна Меги.
Помня, че тогава носих игла за вратовръзката ми, подарък за сватбата от нея. С голям рубин. Подари ми и часовник, а също и моден пръстен с бисери. Бях го видял в един джентълмен, в хотела, където се бяхме спрели през нощта и се възхищавах от него. А когато влязохме в стаята ни, тя ми ги подари тези неща. Ето как работеше Меги!
С труд сдържах смеха си. Тази романтична история, разказана с шепот в тъмнината, за това как добросъвестния войник и електротехник се е превърнал в не по-малко добросъвестен и умел крадец, напълно подхождаше за край на необикновената нощ. И напълно изчисти мозъка ми от налепа на ужас и ми възвърна формата.
— След ден-два си взех почивка и ние отидохме на театър. „Харесва ли ти тази игла, Хари?“ — прошепна Меги и с поглед ми показа проблясващата искра във вратовръзката на един солиден господин. „Прекрасна е“ — казах безгрижно. „Ето я“ — каза Меги, когато излязохме от театъра.
„Меги — казах тогава, — нали се разбрахме да не работиш? Нима не те издържам, както трябва? Аз сам мога да припечеля, която си искам разкошна игла. Меги, аз искам ние да си имаме приятен, удобен и щастлив дом, в който като се върна след нощна работа, да ме посреща жена ми. Не ти позволявам повече да работиш, Меги!“
„Добре, Хари“ — отвърна тя.
Но, капитане, съвсем не беше добре. Стигна се до там, че като излизахме, аз не смеех да поглеждам нито щипки за вратовръзки, нито часовници, нито разни други неща. Не биваше да похваля нещо дори в магазин. Направех ли го, щом се върнехме в къщи и нещото се оказваше пред мен. А Меги бе така горда и радостна, че аз не се осмелявах… Да, това бе любов, но… дяволска!
Тя ме чакаше, когато се връщах в къщи. Но ако се събуждах по-рано, нея я нямаше. А когато се успивах първото нещо, което виждах, бяха нахвърляните небрежно на масата шевици, палта или някакви пръстени. Тя продължаваше да работи!
„Меги — казах аз, — това не е хубаво. Ти не щадиш гордостта ми. Какво ще стане, когато се появят децата? Таткото работи през нощта и спи през деня, а мама работи през деня и спи през нощта. По дяволите, Меги, те ще бъдат като сирачета!“
Но нищо не и действаше, капитане. Тя обичаше работата си повече от мен, а може би, просто не можеше да ни раздели. В края на краищата аз се разделих с нея. Сърцето ми бе като разбито, сър. Аз я обичах, обичах и нашата къща. Но това не успях да понеса. Така се оказах в Америка. Аз Хари, Царят на Котките, отидох в изгнание, защото моята жена не поиска да престане да работи.
Тук нещата също потръгнаха. Но не бях щастлив. Веднъж, като излязох вън от града, се натъкнах на голяма стена, хубава стена, привлекателна. След известно време видях вратите и зад тях къщата на охраната. Какви врати само! Плътни и стоманени!
„Боже всемогъщи! — казах си аз. — Тук би трябвало да живее херцогът на Ню Йорк“. И се огледах. Стената бе дълга поне пет мили. Скрих се наблизо, а през нощта се изкачих на нея. Нищо не видях, освен дървета и далечни светлини. Явно там се намираше някакво далечно здание.
Най-напред видях проводника по самата стена. Не го докоснах. Реших, че е под напрежение. Погледнах надолу и дори рискувах да запаля фенерчето си. Там, точно където би трябвало да се приземи човек, ако се осмели да скочи, забелязах още два реда проводници. А до земята цели дванадесет фута.