Ето това ще бъде истинска игра! И се разсмях.
— Вие сте весел човек, сър — каза Томас.
— Птиците, Томас — отвърнах в същото настроение, — пеят навсякъде. Да, Томас, навсякъде! Дори когато се намират тук!
— Прав сте, сър — каза той и ме погледна със съмнение.
Бях готов в два без двадесет. Лакеят се заведе в залата, а от там се възползвахме от нов асансьор, който ни вдигна много по-високо от преди. Оказах се в малка приемна, чиято единствена врата се пазеше от двама високи и яки роби.
Минах през нея и бях заслепен от слънчевата светлина, която се съсредоточи на девойката зад масата. Тя ме видя и се надигна. Това бе Ева, но съвсем друга, не онази, която така изкусно помагаше да ме отвлекат вчера. Тогава ми се стори привлекателна, сега разбрах, колко това не съответства на действителността.
Девойката бе прекрасна. Ясните и сини очи ме гледаха сериозно и със странно внимание. Малката горда глава като на принцеса се заливаше от слънчевата светлина и в косите и се изрисуваше красива златна диадема. Устните изглеждаха още по-сладки, отколкото когато ги бях опитал, а тя се бе изчервила така силно.
— Ева, това е мистър Киркхайм — Консърдайн произнесе това сериозно и личеше колко много се забавлява. — Струва ми се, че вече сте се виждали с него. Нали така, мис Демерест.
— Мисля — отвърнах бавно аз, — че виждам за пръв път мис Демерест. Надявам се, че и тя… така смята.
Не можех да се извиня по друг начин. Ще поеме ли подадената щафета? Очите и се разшириха, както от укор, така и от удивление.
— Само като си помисля — печално каза Ева, — че мъжете така бързо забравят, когато ме целуват. Това едва ли е комплимент. Вие, доктор Консърдайн, как смятате?
— Струва ми се напълно невъзможно — каза истината докторът.
— Не — въздъхна Ева, — не мистър Киркхайм, не мога да се съглася с вас, че това е първата ни среща. Знаете ли, ние имаме удивителен начин да ни запомнят. А една жена не забравя така лесно, когато са я целували.
Аз пламнах. Ева вече бе показала достатъчно доказателства, че е превъзходна малка артистка. Но какво означаваше този епизод? Не вярвах, че е чак толкова оскърбена от действията ми в метрото. Тя бе прекалено умна за това. Но тя не ми вярваше и аз не й харесвах.
— Моите думи — казах аз, — са предизвикани изключително от вежливостта. Всъщност, аз смятам, мис Демерест, тези целувки за щедро възнаграждение за предизвиканите ми неудобства, свързани с тайнственото пътешествие до тук.
— Е, какво пък — студено каза тя, — сделката е сключена и ние сме квит. Не се трудете да изразявате вежливостта си, мистър Киркхайм. Бедете самия себе си, така ще ни бъде къде-къде по-интересно.
Аз преглътнах гневния отговор и се поклоних.
— Напълно сте права — отвърнах по-същият студен начин като нея. — Но, струва ми се, че нямам причини да бъда вежлив с вас.
— Прав сте — каза тя равнодушно. — Откровено казано, колкото по-малко се сблъсквам дори с вашата естествена същност, толкова по-добре ще бъде за нас двамата.
През ума ми мина, че изречението е някак си странно. И в кафявите и очи се криеше някаква загадка. Какво бе искала да каже? Дали нещо, което Консърдайн не би трябвало да заподозре? Аз чух изхилване, обърнах се и се оказах лице в лице със Сатаната.
Не зная, колко дълго ни бе слушал. Погледът му бе вперен в девойката. Видях, как пламнаха неговите сини като елмази очи, как по лицето му пробяга някакъв порив, който би трябвало да остане скрит…
— Карате ли се? Не е добре! — с меден глас ни се поскара той.
— Да се караме ли? Съвсем не — студено възрази Ева. — Работата е там, че аз не харесвам мистър Киркхайм. Съжалявам, но е така. По-добре веднага да му го кажа и в бъдеще да се избягваме, освен ако вие не решите, че трябва да сме заедно, Сатана.
Казано бе с обезкуражителна мекота. Аз не се опитах да скрия досадата си. Сатаната ме погледна и отново се изхили. Стори ми се, че бе доволен.
— Какво пък — каза той. — Дори аз нямам власт над пристрастията. Мога само да ги използвам. Между другото, гладен съм.
Той седна начело на масата. Ева бе от дясната му страна, аз отляво, а докторът срещу него. Прислужваха ни един манджурец и някакъв китаец.
Очевидно се намирахме в кула. Прозорците бяха така високо, че виждах само небето. По стените висяха картини на Фрагонар и Буше. Несъмнено те бяха получени благодарение на „убедителността“ на пратениците на Сатаната. Останалото в стаята съответстваше на картините: тя бе обзаведена със своеобразно разбиране за красотата и прекрасното, каквото бях забелязал и в голямата зала, където за първи път бях видял този синеок дявол.