— Вие искате да кажете…
— Раждаха се момичета — каза той мрачно. — Аз бях разочарован. Затова те прекратиха съществуването си.
Сега под непроницаемата тежка маска на лицето видях китаеца. Отчетливата раздалеченост на очите се увеличи, а скулите започнаха още повече да се издават навън. Кимнах замислено.
— Но ако вие отново… — исках да добавя „бъдете разочарован“.
Той ме прекъсна с такъв взрив на демонична ярост, каквато видях вече в епизода с Картрайт.
— Не говорете това! Даже не смейте да помислите за това! Първото й дете ще бъде син! Казвам ви, син!
Не зная, какво бих могъл да отвърна или да направя. Заплахата, която прозвуча в гласа му и високомерието, което показа, отново разпалиха тлеещия ми гняв. Спаси ме Консърдайн. Чух да се отваря вратата и ожесточения поглед се насочи натам. Така получих възможността да дойда на себе си.
— Всичко е готово, Сатана — обяви докторът.
Аз станах нетърпеливо и това не беше някаква игра. Аз съзнавах за надигащата се възбуда и нарастващия подем.
— Времето ви изтече, Джеймс Киркхайм — гласът на Сатаната отново бе безизразен, а лицето му се превърна в мраморно, но очите засвяткаха. — Още няколко минути, и ще мога да бъда ваш слуга, а света — ваша играчка. Кой знае! Кой знае! — той тръгна към далечната стена и тя се отдръпна пред него. — Доктор Консърдайн, заведете неофита в храма.
Той ме изгледа почти ласкаво — скритият дявол си облиза устните.
— Владетел на света! — повтори той. — А Сатаната ще се превърне във ваш покорен слуга и роб! Кой знае! — той побърза да изчезне.
Консърдайн дълбоко въздъхна и заговори така сухо, че се усещаше преднамеренноста:
— Искате ли, да пийнете нещо преди опита, Киркхайм?
Поклатих глава, а възбудата ми растеше.
— Правилата знаете — рязко каза Консърдайн. — Вие сам избирате четири от отпечатъците на детските следи. Всеки миг може да спрете и да чакате последствията. Един отпечатък на Сатаната; длъжен сте да изпълните едно задължение. Два негови отпечатъка — принадлежите му пълна година. Три — завинаги сте негов. И повече шансове нямате, Киркхайм. Но стъпите ли на четири щастливи следи — заставате над света, както ви обеща. Обърнете ли се назад по време на изкачването — тогава ще трябва да започнете отново. Нали ви е ясно всичко?
— Да вървим — изхриптях аз и усетих, че гърлото ми бе пресъхнало.
Докторът ме прекара през стената и тръгнахме по един мраморен коридор. От него влязохме в асансьор, който тръгна надолу. Плъзна се настрани панел. И се озовахме в обвития с паяжина храм.
Намирах се пред стълбата в полукръга ярка светлина, зад която се криеше амфитеатъра. До мен достигна неясния шепот и шум. Колкото и да беше глупаво, помолих се Ева да си е избрала по-добро място. И веднага открих че треперя. Изругах се вътрешно и се овладях, като се надявах, никой да не бе забелязал моментната слабост.
Като погледнах черния трон, срещнах насмешливия поглед на Сатаната и веднага се успокоих. Самообладанието ми напълно се възвърна. Той отново бе облечен в черната си мантия. Вместо четиринадесет души в бели облекла и с камшици в ръка сега на половината път до върха на стълбата стояха само двама пазачи. И още някой нямаше. Отсъстваше черноликият дявол-палач!
Какво означаваше това? Може би, нали и Сатаната бе казвал така, че дори да стъпя на три негови отпечатъка, няма да бъда убит. Или аз нямаше защо да се страхувам от смъртта, докато не завърша предвидената за мен задача?
Или това бе просто една уловка?
Най-вероятно. Не можех да си представя, че Сатаната ще бъде така загрижен за мен, че да ми даде отсрочка. Навярно, като бе намалил охраната и скрил палача си, той бе искал да ми внуши такава мисъл. И да ме застави да стъпя на четирите стъпки, вярвайки, че ако загубя, ще получи отсрочка и по-някакъв начин ще се измъкна.
Но дори и днешната му цел да е благоприятна за мен, нима не може изведнъж да му хрумне, колко забавно би било да повика палача с примката на бича и да ме предаде в неговите ръце, както се случи с нещастния Картрайт.
И подобно на този нещастник заизучавах лицето на Сатаната. То бе така непроницаемо, че по нищо не можех да се ориентирам. И тогава, много по-ясно от преди, разбрах адската изобретателност на играта. Защото сега аз трябваше да я играя.
Дръпнах погледа си от Сатаната. Погледнах пламтящите следи, после се прехвърлих на златния трон. Короната и скиптъра примамливо просветваха. Отново ме обхвана прилив на възбуда и всеки нерв бе обтегнат до край.
Ако само бих могъл да спечеля!
Сатаната натисна лоста между двата трона. Чух бръмченето на контролния механизъм и видях седемте отпечатъка да засилват светлината си.