— Стъпалата са готови — провъзгласи Сатаната и пъхна ръката си под мантията. — Те чакат своя покровител, своя избраник! Вие ли сте това? Качвайте се и ще разберем!
Приближих се до стъпалата, започнах да се изкачвам и без да се колебая, поставих крака си на първия отпечатък. Знаех, че зад мен неговият символ пламна на онова кълбо с двете страни…
Но на коя страна, моята или на Сатаната?
Отново се заизкачвах, този път доста по-бавно и спрях пред следващия отпечатък. Но спрях не за това да преценя вероятността от добър или лош резултат. Всъщност започна да ме обхваща треската на хазарта и почти забравих решението си първият път да се задоволя само с две стъпки.
Здравият смисъл казваше да забавя движението и да се успокоя. Здравият смисъл, борейки се с възбудата, ме накара да пропусна тази следа и да тръгна към следващата. И стъпих на нея!
На кълбото би трябвало да се запали още един символ… Мой или на Сатаната?
Треската ме обхвана напълно. Очите ми заблестяха, като на Сатаната. Сърцето ми заби яростно, пръстите се втвърдиха, през главата ми премина електрическа вихрушка. Малките огнени отпечатъци танцуваха и трепереха от нетърпение да ме поведат напред.
— Настъпи ме! — зовеше единият.
— Не, мен! — призоваваше друг.
Викаха ме короната и скиптъра. Видях на трона призрак — самия себе си, тържествуващ, увенчан с короната, със скиптъра в ръка, зад мен Сатаната и целият свят бе в краката ми!
Може би е истина, че мислите си имат обвивка, че силните желания и емоции оставят след себе си нещо материално, което остава, живее наоколо и може да бъде повикано, разбудено, пуснато да се разхожда по белия свят и когато се появява някой изпълнен с такива желания, те почти се материализират и заемат предназначеното им място. Във всеки случай сякаш призрака на желанията на всички, които са се изкачвали по тези стъпала преди мен, се устреми към мен и ме призова да вървя напред… Напред!
Но техните желания бяха и мои. Нямаше защо да ме подтикват. Аз сам исках да вървя напред. В края на краищата тези две следи, на които стъпих, можеха да бъдат и щастливи. В най-лошия случай, ако се отчитат вероятностите, резултатът ще бъде равен. Но ако е така, то няма особен риск, ако стъпя на още една следа.
Какво ли има на кълбото?
Ох, само да знаех!
Изведнъж ме обхвана леден студ. Сякаш призрака на отчаянието на всички, които са се изкачвали преди мен и са загубвали, изгони гладните призраци на желанията. Блясъкът на короната и скиптъра помътня и стана зловещ.
За миг ми се стори, че пред мен святкат не детски следи, а седем, всичките седем, следи на седем копита!
Овладях се и погледнах Сатаната. Той седеше с глава напред, гледаше ме и от силният шок разбрах, че цялата му воля е напрегната да ме накара да се изкачвам. И веднага след това възприятие дойде и друго. Някаква дружеска ръка ме бутна по рамото и ме подкани да продължа и същевременно някакви устни ми зашепнаха право в ушите противоположната заповед:
— Спри веднага!
Това бе гласът на… Ева!
Цяла минута стоях неподвижен и в мен се блъскаха тези два противоположни импулса. Изведнъж мозъкът ми се проясни, треската изчезна, очарованието на сияещите следи и страстта към короната и скиптъра изчезнаха. Аз обърнах мокрото си от пот лице към Сатаната.
— Достатъчно… за този път! — едва успях да изрека.
Той мълчаливо ме гледаше и зад студеният блясък на погледа му усетих гняв от неосъществената цел и някакво злобно удивление.
— Това е право на всеки играч — проговори той. Вие може да спрете, когато поискате. Можете да се огледате.
Обърнах се към кълбото.
И двата отпечатъка, на които бях стъпил, принадлежаха на Сатаната!
ГЛАВА ДЕСЕТА
Така станах слуга на Сатаната за една година и бях задължен да изпълнявам всяка негова заповед.
Останалата част на деня прекарах в стаята си в размишления и надежди, че ще доловя котешкото пристъпване на Баркър. Явно, че свободата ми, както бе досега, продължава да бъде силно ограничена. Не можех да бъда равностоен от своя страна. Внимателния опит по време на връщането ми, намека към Консърдайн, че сега, когато съм станал слуга на Княза на мрака, ми е нужно да се запозная по-добре с неговата крепост, получи вежлив и твърд отказ. В качеството си на лекар той ми нареди да се любувам на тишината в стаята и така да се успокоя след напрежението, което преживях.
Надявах се, случайно да срещна Ева, но малкото ум, който ми бе още останал на разположение, ми подсказваше, че много по-важно е да се видя с дребничкия крадец. Докато го очаквах се опитах да анализирам треската, която така ме подгони. Едновременно бях обезпокоен и засрамен. Ако трябва да призная, че Сатаната ми бе наложил волята си и така ме бе тласкал нагоре по стъпалата, то такова обяснение би могло до известна степен да смекчи уязвената ми гордост.