Подчиних се хладнокръвно.
— Добре — кимна той доволен. — Вие, естествено разбирате, че това скромно приключение не съставлява причината на желанието ми да ви притежавам. Истинското приключение тепърва предстои. Това е просто изпитание. Вие трябва да го издържите. Да, Джеймс Киркхайм, за собственото си благополучие трябва да го издържите!
Сините елмази в очите му светнаха със змийската си острота. Колкото и безумен да бе планът, който ми описа, Сатаната, без никакво съмнение, бе напълно сериозен. Аз не отговорих. Просто нямаше какво да кажа.
— А сега — той докосна звънеца, — никакви възбуди за днес повече. Аз се грижа за доброто самочувствие на поданиците ми, дори когато… преминават изпитателния срок. Вървете си в стаята и спете спокойно.
Стената се дръпна и от асансьора се показа Томас, който застана до него и ме зачака.
— Лека нощ, Сатана — казах аз.
— Лека нощ — отвърна той, — и нека вашата утрешна вечер бъде по-добра от днешната.
Беше почти единадесет. Вечерята продължи повече, отколкото мислех. Спалнята бе подредена и аз освободих Томас. След половин час и две солидни порции уиски със сода, загасих светлината и легнах в кревата, като се надявах, че Баркър скоро може да се появи.
Лежейки така с широко отворени очи в тъмнината, аз повтарях получените инструкции. Ясно ми бе, че съм станал част на повече или по-малко сложна главоблъсканица. Бях длъжен в точно определен момент да съвпадна с ред други елементи и тогава всичко ще си застане на мястото. Или, казано още по-добре, аз ще бъда жива фигура в една от тези игри, които така забавляват Сатаната. Аз съм длъжен да правя ходовете си в точно определено време. Но какво ще правят другите фигури? И ако една от тях не спази предвиденото време? Къде ще бъда аз тогава?
Спомних си ярките очи на плешивия дявол от малахит зад двата трона — двойникът на Сатаната насочваше ръката на богинята на съдбата. Странно, но това ме успокои. Етиката в случая малко ме тревожеше. В края на краищата всички музейни съкровища са резултат на грабежи, било на могили, кургани, изгубени градове, а останалото е било откраднато, поне един път.
И какво друго ми оставаше, освен да се подчинявам на Сатаната. Ако не го направех, моят край бе близък. В това не се съмнявах. А Сатаната би продължил делата си. Що се касае да го издам… та аз даже не знаех мястото на сегашния ми затвор.
Не, ако искам да надиграя Сатаната, съм длъжен да играя заедно с него. Друг път нямам. И всъщност, какво е значението на подобна огърлица, когато тук е Ева!
Постарах се да запомня инструкцията, като се я повтарях отново и отново. После ми се приспа. И Баркър тази нощ не ме събуди.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
На следващото утро станах още преди да се появи верния Томас и влязох в банята. Без да задавам въпроси взех предлагания ми костюм. Не знаех, че притежавам подобно нещо. На вътрешната страна на сакото, отляво се намираше широк джоб. На горният му край бяха закачени цяла редица малки кукички със затъпени върхове. Аз внимателно ги огледах. Изпъкналите части на огърлицата на Сенусерт бяха дълги около шест дюйма. Горната нишка на украшението можеше да бъде закачена на тези кукички и цялата огърлица свободно увисваше на тях, без с нищо да издава присъствието си. Както бе посочил Сатаната, джобът бе направен изобретателно и именно за този случай.
Томас ми подаде едно великолепно сиво палто, което ми седеше прекрасно и съвсем непознато, но с интерес забелязах, че на шивашкото етикетче на вътрешния джоб бе изписано моето име. Имаше го също е на шапката ми и на малакското ми бастунче. И накрая ми даде дребен инструмент със странна форма, направен от мътносива стомана и един ръчен часовник.
— Томас, аз имам часовник — казах аз докато изучавах странния малък инструмент.
— Да — отвърна той, — но на този е времето на шефа, сър.
— А, разбирам. — с възхищение забелязах, че Сатаната бе предвидил дори неточността на часовниците си, които явно бяха синхронизирани. Това ми хареса. — Това пък какво е? Как работи?
— Сега ще ви покажа, сър.
Той отиде до стената и отвори шкафа. После извади секция здрава витрина покрита със стъкло.
— Опитайте се да я отворите, сър — каза той.
Опитах се да вдигна покрива, но независимо от положените усилия стъклото не мръдна. Томас взе от мен инструмента. Той бе направен във вид на пластина, с остри като на бръснач ръбове, дължината му бе около четири дюйма, с плоска ръчка около дюйм и половина ширина и в нея бе надянат винт.
Томас пъхна острия край между покрива и стената и бързо завъртя винта. Инструментът сякаш се стопи в почти невидимата цепнатина. Последва леко щракане и лакеят вдигна капака. Подаде ми с усмивка инструмента. Видях, че острият му край се е разтворил като челюст и през него стърчи като език още едно острие. Челюстите бяха разтворени, а езикът изплезен напред от невероятно мощен лост. Всичко това заедно бе счупило ключалката като крехко дърво.