Щом се насочих към колата, шофьорът престана със увлекателното си занимание, отвори вратата и зачака, като внимателно ме гледаше.
Времето на Сатаната бе 2:19!
Влязох в колата и седнах. Завесите бяха спуснати и вътре цареше тъмнина. Вратата се хлопна рязко и стана още по-тъмно. Тръгнахме. Някой се разшава до мен. Треперещ и нетърпелив глас ме запита:
— Всичко ли е наред, мистър Киркхайм?
Бе гласът на Ева!
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Запалих клечка кибрит. Ева се обърна мигновено, но аз забелязах на лицето й следи от сълзи.
— Всичко е наред, благодаря ви — отвърнах аз. — нещата се развиха напълно според плана на Сатаната. Поне аз изпълних възложеното ми, както трябва. Огърлицата е в джоба ми.
— Аз… аз се безпо… не заради огърлицата — каза Ева с треперещ глас.
Тя безспорно бе много нервна и за миг не предположих, че това е заради мен. Няма никакво съмнение, че тя бе разбрала зловещото значение на думите на Сатаната вчера вечерта. Може би я бяха измъчвали предчувствия. Но сега тя знаеше точно. И независимо от това тя се бе безпокоила за мен. Аз се приближих до нея.
— Сатаната ми даде да се разбере, че състоянието на здравето ми и съдбата на огърлицата са тясно свързани — казах аз. — И естествено аз се придържах буквално към дадените ми инструкции. Следващата крачка е да ви предам украшението.
Свалих огърлицата от кукичките в джоба.
— Как се включва светлината? — запитах аз. — Искам да се убедите, че ви давам това, което е нужно на нашия шеф и господар.
— Не… не запалвайте лампата — прошепна тя. — Дайте ми тази проклета огърлица!
Разсмях се. Колкото и де ми бе жал за нея, не успях да се сдържа. Хванах пръстите й. Тя не се дръпна. И след малко се притисна до мен като изплашено дете. Да тя бе така прилична на дете, когато в тъмнината плачеше и стискаше дланите ми. В себе си на седем езика проклинах Сатаната и усетих да се разгаря студена и неумолима ненавист. Накрая тя нервно се разсмя и се дръпна.
— Благодаря ви, мистър Киркхайм — каза тя спокойно. — Вие винаги сте много внимателен.
— Мис Демерест — отвърнах рязко, — стига сме си разменяли удари. Вие сте изплашена и знаете защо. Аз също.
— От какво пък да се страхувам — запита тя.
— От съдбата, която ви готви Сатаната. Вие сте запозната с нея. И ако във вас има още някакви съмнения, то, разрешете ми да забележа, в мен не останаха никакви, след като си тръгнахте от стаята през миналата вечер.
Настъпи мълчание и после от мрака се чу гласът и, изплашен и пълен с отчаяние:
— Той иска… да ме вземе! Той… ще ме вземе! Каквото и да сторя, ще го направи! Искам да се самоубия, но не намирам сили! Не мога! О, Боже, какво да направя? О, Боже, кой ще ми помогне?
— Аз ще се опитам да ви помогна, ако ми разрешите.
Тя не отвърна веднага, продължи да седи мълчаливо и да се овладява. Неочаквано се запали светлина и като ме гледаше с насълзени очи, тя каза, че е взела твърдо решение:
— Мистър Киркхайм, защо се спряхте след втората следа? Вие искахте да продължите изкачването. Сатаната ви заставяше да го направите. Защо спряхте?
— Защото чух вашият глас. Вие ми казахте да не вървя повече нагоре.
Тя рязко изхлипа.
— Истината ли казвате, мистър Киркхайм?
— Кълна се на Господа. Сякаш бяхте до мен, докоснахте ме по рамото и ми заповядахте да се върна. Да спра, да не се качвам повече. Тези дяволски неща, короната и скиптърът, ме призоваваха с хиляди гласове. Но когато ви чух, или помислих, че ви чувам, техните гласове изчезнаха.
— О! — в очите на Ева се появи възхищение, страните и загубиха необикновената си бледност и произнесеното възклицание прозвуча като песен.
— Вие ли ме извикахте? — запитах аз шепнешком.
— Гледах как се изкачвате, намирах се в тъмното… с останалите — каза тя. — И когато пламна втората стъпка на Сатаната, аз ви изпратих с всички сили предупреждение. Отново и отново ви молих, докато стояхте в нерешителност: „О, милостиви Боже, който и да е той, дай му възможност да ме чуе! Позволи му да ме чуе! Господи!“; и вие ме чухте!
Тя млъкна, загледа ме с широко разтворени очи и бързо се изчерви.
— Вие сте познали гласа ми? — прошепна тя. — Но не бихте го чули и дори да го бяхте чули, не бихте му обърнали внимание, ако… ако не…
— Какво ако не? — подтикнах я аз.
— Ако нещо извън нас не е било готово да ни помогне — задъхано завърши мисълта си Ева.
Сега тя се изчерви до корена на косите си и аз бях напълно сигурен, че тя не каза за истинската причина, за която си мислеше.