Аз си бях съставил по-материалистична теория на станалото. Нещо в мен, а не извън мен, бе изострило чувствителността на мозъка ми. Аз никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериалната енергия е способна да смекчи тръскането по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на доброто Провидение във вида, например, на дребничкия кокни-крадец с неговото прекрасно познаване на секретите на Сатаната. Но възможно е и така: и ако Ева вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.
— Сред хората на Сатаната няма ли такъв на който да се доверите, който може да бъде убеден да действа против него? — поинтересувах се аз.
— Не — отвърна тя, — Консърдайн ме харесва. Мисля, че би стигнал далеч да ме защити. Но е свързан със Сатаната. Всички те са свързани с него. И не само страхът ги държи, вие видяхте, какво се случи с Картрайт, но има и други причини. Той им плаща добре, мистър Киркхайм. Но не са само парите… Властта му над тях е ужасна… нечестива. О, на хората не им трябват само пари! И не само пари им дава! Вие дори не можете да си представите…
— Наркотици ли? — предположих без особено напрежение на въображението.
— Не говорете глупости — отхвърли го тя. — Вие добре знаете, какво е способен да даде Луцифер. И той може, и той го дава… и дори тези, които са загубили играта, се надяват на още един шанс… или да получат нещо от каприза му.
— Случвало ли се е нещо подобно?
— Разбира се. Но не мислете, че го прави от милосърдие.
— Вие искате да кажете, че това е просто игра. Той ги примамва със свободата, която изглежда така близка?
— Да — отвърна тя, — Иначе от отчаяние те ще престанат да бъдат полезни за него.
— Мис Демерест — рязко попитах, — защо смятате, че аз се различавам от останалите?
— Вие дойдохте при него не по своя воля — обясни тя. — И не сте роб на седемте просветващи стъпки.
— Но вчера бях много близо до това — казах аз със съжаление.
— Те не успяха да ви хванат — прошепна тя, — като другите. И няма да могат. Не бива, мистър Киркхайм!
— Не се каня да им давам такава възможност — мрачно отвърнах аз.
Вместо отговор ми подаде втората си ръка.
Погледнах часовника си и едва не подскочих.
— Остават ни само десет минути. А ние дори не сме си съставили нещо като план. Нужно е отново да се видим и колкото се може по-бързо. Трябва да продължим да мамим Сатаната.
— Това ще бъде много трудно — кимна тя. — Но ще се погрижа за това. Вие се досещате сега, че това е причината да се държа така оскърбително с вас на вечерята.
— Дори преди признанията на Сатаната, предположих нещо подобно — усмихнах се аз. — И вие разбирате, че моето не по-малко оскърбително предложение да ми бъдете дадена, е предизвикано от същото.
— Дори нещо повече — тихо каза тя. — Аз зная, какво мислехте тогава.
Аз отново погледнах часовника си. Оставаха само шест минути. Трябваше да стигнат.
— Чуйте ме — казах аз изведнъж, — и ми отговорете искрено. Кога за първи път ви мина през главата, че именно аз ще мога да ви помогна да се измъкнете от този капан?
— Когато ме целунахте.
— Ева — казах аз, — сега не ни е нужна някаква маскировка?
— Не — искрено каза тя. — И какво от това?
— Ето какво! — пуснах ръцете и, прегърнах я, привлякох я към себе си и я целунах. Тя ми отговори от все сърце.
— Какво съвпадение — прошепнах й на ухото. — Именно в този миг взех решение да приема участие в играта.
— О… Джим — въздъхна Ева и този път тя ме целуна.
Колата се движеше бавно. Аз безпомощно изругах графика на Сатаната.
— Ева — заговорих бързо аз, като и пъхнах в ръката огърлицата на Сенусерт. — Ти познаваш ли дребничкия англичанин на име Баркър? Да, електротехника? Изглежда той те познава.
— Да — отвърна тя с удивление. — Познавам го. Но как…
— Свържи се с него, веднага щом можеш. Нямам време да ти обяснявам всичко. Но можеш да му имаш доверие. Кажи му, да се промъкне в стаята ми в първата вечер след връщането ми. Да прави каквото ще, но да дойде при мен. Разбра ли?
Тя кимна и очите й бяха отворени широко.
— Направи така, че и ти да бъдеш там.
— Добре… Джим.
Погледнах часовника. Оставаха минута и половина. Ние ги използвахме по най-добрия начин. Но колата скоро спря.
— Запомни за Баркър — прошепнах на прощаване.
Отворих вратата и излязох от колата. Обелискът се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Петото авеню и видях на сто фута от себе си човек със същите дрехи като моите. Той размахваше бастунчето от Малака. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага се спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и тръгнах към клуба. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева меко ме бе ударила по главата.