— Проклет да си! — възкликнах аз. — Аз отивам там, където искам… — и се наведох да си вдигна бастунчето.
В същия миг той ме хвана за двете ръце.
— Вие ще отидете там, където иска изпратилия ме и тогава, когато той го иска! — прошепна моят събеседник.
И докато шепнеше, усетих, как ръцете му ме пребъркват. Чувствувах се като малко котенце — не можех да се освободя. Той намери автоматичния ми пистолет под мишницата и го измъкна от кобура. И със същата бързина с която ме бе хванал ме пусна и се дръпна крачка назад.
— Да вървим! — заповяда той.
Аз не мръднах, гледах го и обмислях положението. Никой и никога не бе имал възможността да се усъмни в моята храброст, но по мое мнение храбростта няма нищо общо с безразсъдността, тя означава студено претегляме на всички особености на събитията, преценка на времето и после определени действия в избраната посока с използване на всички резерви на мозъка, нервите и мускулите. Въобще не се съмнявах, че загадъчния посланик не е сам и наоколо се крият доста помощници. Ако се нахвърля на него, какво ще постигна? Имам само бастунчето. А той държи пистолета ми и сигурно има собствено оръжие. Колкото и да съм силен, той ми показа превъзходството си в тази насока. Възможно е дори да се надява на нападението ми и да разчита, че така ще постъпя.
Разбира се, можех да викам за помощ или да бягам. Но и двата подхода към ситуацията ми се виждаха нелепи и като преценявах възможностите на скритите съучастници — направо безполезни.
Наблизо се намира станцията на метрото и оживена улица. Там има достатъчно светлина и аз ще бъда в относителна безопасност, ако успея да се добера… Тръгнах през парка към „Уайтхол стрийт“.
Непознатият, за мое учудване, не възрази нищо и спокойно тръгна до мен. Скоро се оказахме на недалеч от станцията „Боулинг грийн“. Гневът ми се поуталожи, негодуванието ми се разсея и на тяхно място се настани любопитството. Абсурд е да предполагам, че някой в Ню Йорк може да принуди друг да го придружава против волята му, когато наблизо се въртят много хора и се виждат униформите на полицаите. Невъзможно е да бъда отвлечен край метрото, а ако влезем вътре, то просто е невероятно. Но защо тогава моят компаньон така спокойно върви до мен и с всяка крачка допуска да се приближавам към мястото, където позицията ми ще се превърне в непристъпна крепост?
Нали само преди няколко минути бе в състояние така лесно да ме хване. Или защо не е трябвало да ми се представи в клуба? Съществуват толкова възможности да ми примами направо от там.
Съществува само един отговор: Нужна им е пълна тайна. Схватката в парка може да привлече погледите на нежелани свидетели. Но как се различаваха тези разсъждения от действителността, разбрах скоро.
Когато приближихме входа на станцията на „Боулинг стрийт“, аз видях един полицай. И без срам си признавам — видът му ми стопли сърцето.
— Я виж — казах на спътника ми, — там има един полицай. Пъхни ми пистолета в кобура и ме остави да се прибера в къщи. Ти си тръгни където искаш. Направиш ли така, нищо няма да кажа. Ако ли не — викам. Полицаят ще ви задържи. И ще ви съдят по Закона на Съливан, а може и да добавят още нещичко. Вървете си незабелязано и ако искате елате при мен в Клуба на откривателите. Аз ще забравя, това което приказвахме сега и ще си побъбрим на свободни теми. Но не се опитвайте със сила, защото мога да избухна.
Той ми се усмихна като на дете и лицето му и очите му бяха самата доброта, но не си тръгна. Напротив хвана ме здраво за ръка и ме поведе право към полицая. И когато се приближихме достатъчно, той високо заговори:
— Е, Хенри, достатъчно. Поразходихте се. Сигурен съм, че не искате да причинявате на този симпатичен полицай напразни главоболия. Хайде, Хенри! Бъди разумен!
Полицаят се приближи до нас и ни огледа от глава до пети. Не знаех, да се смея или да плача. Преди да успея да произнеса дума, човекът до мен протегна на униформения служител своята картичка. Той я прочете и с уважение козирува.
— Докторе — запита той. — Каква е тази работа?
— Извинете за безпокойството — отвърна удивителният ми компаньон. — Ще ви помоля да ми помогнете малко. Нашият млад приятел е мой пациент. Летец, с травма от войната. При катастрофа във Франция главата му е пострадала и сега се счита за Джеймс Киркхайм. Да същият, изследователя. Всъщност е Хенри Уолтън.
Полицаят ме погледна със съжаление. А аз се усмихнах сигурен в безопасността си.
— Продължавайте — казах аз. — Е, какво друго мисля аз?
— Всъщност, той не е опасен — непознатият добродушно ме потупа по рамото, — но понякога се опитва да си отиде от нас. Безвреден е, но е изобретателен. През цялата нощ ни бягаше. Аз разпратих доста хора да го търсят. И сам отидох в парка, където го открих. В подобни случаи, той смята, че го грози отвличане. Бъдете така добър, изслушайте го и го уверете, че подобни неща, са невъзможни в Ню Йорк. Или ако са възможни, то похитителите, като мен, не биха посвещавали полицаите в плановете си, както правя аз.