Всички вестници бяха единодушни, че едва ли някога ще се открият личностите на убитите. В дрехите им не бяха намерили нищо, което би могло да хвърли светлина на въпроса.
Ето, това бе всичко. Имах абсолютно алиби. Шахматните фигури на Сатаната си бяха изиграли ролята, макар и три от тях никога повече да не се помръднат. Съвсем не ми бе приятно да чета това, съвсем. Особено се мръщих, когато един коментатор се заливаше от смях, когато някой бе предположил, че не съм чак толкова невинен.
Но моят двойник бе поработил прекрасно. Той бе, разбира се, преминал край мен, когато се бях навел да си връзвам обувките. Спокойно е заел мястото ми и не се е получило прекъсване във времето. И аз покрай него съм заобиколил обелиска и съм заел мястото му. Никой не е видял, как се спускам по стълбата и сядам в колата при Ева. Допълнителна гаранция е бил отвличащият бой. В алибито ми няма нито един пропуск.
А кои са тримата мъртъвци, които отвличаха вниманието в музея и ми дадоха възможността да открадна огърлицата? Робите на Сатаната кефтиу. Като доказателство служеше описанието на странните им очи и необикновената бледност. Тези роби безпрекословно изпълняваха определената им роля с благословената убеденост, че наградата им ще бъде вечния Рай.
Отново препрочетох вестниците. В осем часа при мен пуснаха репортерите. Лесно ми бе да се придържам към фактите от предишното си интервю. И те си отидоха скоро. В края на краищата не им казах нещо ново. Докладът, който така ми запълваше времето, бях оставил най-отгоре и те всички го видяха.
Дори си позволих да отида още по-далеч. Като разбрах намека на двойника ми, аз опаковах доклада, написах адреса и помолих един от посетителите да го пусне в близката пощенска кутия.
Когато всички си отидоха поръчах да ми донесат нещо за хапване в стаята.
Но изминаха няколко часа, легнах си да спя и ме обхвана някакво болезнено и неприятно усещане. Повече от друг път бях склонен да повярвам на Сатаната за истинската му природа.
И за първи път наистина се изплаших.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Рано сутринта на следващия ден телефонът ме събуди. Обаждаше се портиерът. Бе пристигнало бързо съобщение за мен, куриерът чака долу. Аз заповядах да донесат писмото при мен в стаята, където го отворих и прочетох:
„Добре извършено, Джеймс Киркхайм. Доволен съм от вас. Днес направете посещение на приятелите си в музея. Следващите инструкции ще получите утре.
Позвъних на портиера, да пусне куриера, а на мен да изпрати закуска и сутрешните вестници.
Разбира се, това беше истинска сензация и за нея се захванаха стръвно. Отначало ме удиви, че така много се пишеше за откраднатата огърлица и малко се споменават убитите. После се досетих, че липсата на връзка между тези произшествия, кара вестникарите да разсъждават трезво. Какво всъщност представляват три живота сред милионите други? Те са живели — е, повече не живеят. Но има още множество хора.
А огърлицата е нещо уникално.
Помислих си, че Сатаната е разсъждавал точно така. Тези три живота му се стрували нищожни в сравнение с огърлицата. И очевидно вестниците са съгласни с него.
Трите тела лежаха в моргата и никой не идваше да ги разпознае. Музеят, и след търсенето, продължило цяла нощ, не можеше да се похвали с успех — огърлицата я нямаше. Това бяха новините, ако можеха да се нарекат новини.
Аз се спуснах долу в залата и се започнаха безкрайните обсъждания на станалото с другите членове на клуба. В един часа куриер ми донесе още едно писмо. На плика имаше адрес на известна юридическа кантора с влияние сред обществото, която се оглавяваше от не по-малко известен адвокат.
Вътре — чек на стойност десет хиляди долара!
В съпроводителното писмо се даваше висока оценка на доклада ми. Чекът е за нея, бе написано, и могат да последват и други поръчки от този род. Те ще бъдат заплатени съответно. И отново Сатаната бе казал истината — плащаше отлично. Но що за работи ще бъдат „следващите“?
В три часа отидох в музея. И без труд минах през бариерите. Всъщност, бях станал герой. Пазачът бе разстроен, но пълен с надежди. Когото си тръгвах, бях къде повече нещастен от него, а относно възможностите за връщане на огърлицата, нямах никакви надежди. И с труд не показвах това си състояние.
Денят мина без известия от Сатаната или неговите служители. Времето течеше и аз все повече се усещах ненужен. Да предположа, че това е единственото, което му е нужно от мен? Щом съм изпълнил поръчката, мога да бъда изхвърлен настрани! Може кралството му да е ад, но там се намира Ева и следователно за мен е рай. Не исках вратите му да се хлопнат пред мен. Като изхвърлен не ще мога да мина през тях. И дори не знаех къде се намират. Сънят ми през тази нощ бе неспокоен и аз се разкъсвах между безсилния гняв и кошмара на невъзвратимата загуба.