— Единадесет и двадесет — казах. — Помните ли, че имам среща в дванадесет? Води ме, Макдъф!
— Ризата ви, сър — каза той, — ще бъде като истински маяк в тъмнината. Затова се преоблечете.
Аз бързо измъкнах най-незабележимата риза от шкафа.
— Револвер? — попита той.
Кимнах и посочих под лявата си мишница. В клуба бях си попълнил арсенала, който бе така безмилостно опустошен от Консърдайн.
— Пъхнете го в кутията — нареди той за мое най-голямо удивление.
— Защо?
— Ще се появи изкушение, капитане, да го използвате.
— Но ако наистина се появи, то за това ще има достатъчно причини.
— И заедно с него можете да предизвикате сигнал за тревога — допълни Баркър. — Револверът може добре да ни послужи, или да ни навреди, но повече да ни навреди. Ние нали не искаме да оповестяваме нашето пътуване, капитане?
Уважението ми към Хари стремително нарастваше. Скрих револвера във вазата наблизо, а кобура пъхнах под възглавницата.
— Оставям те, о, изкушение — казах патетично. — И сега какво?
— Чехлите? — обяви Баркър и ми подаде чифт домашни чехли с дебела гумена подметка. — Боксовете — и пъхна в ръцете ми двойка прекрасни медни боксове. Аз пъхнах пръстите си в тях. — Добре — прецени той. — Те не са далекобойни пистолети, но ако се стигне до бой, ще се постараем да се справим, колкото се може по-тихо, по-тихо и твърдо, сър!
— Да вървим — предложих аз.
Той изключи светлината в гостната. Върна се, като стъпваше абсолютно тихо и ме хвана под ръка. Заведе ме до стената.
— Хванете се за рамото ми и вървете след мен — заповяда той.
Не долових шума на отместващия се панел и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела, после се обърна на деветдесет градуса надясно и тръгна. Преброих петдесет крачки преди да спре. Коридорът беше дълъг. За миг запали лампата. Бяхме пред един от малките асансьори. Той ме хвана за ръката и качи в него. Започнахме да се спускаме. Баркър въздъхна с облекчение.
— Опасното бе дотук — зашепна той, — но следва по-лекото.
Спускането продължи дълго, поне така ми се стори. Когато спряхме си помислих, че се намираме близо до основите на сградата, някъде под голямата зала.
— Ние се движим по един от неговите пътища — отново зашепна Хари. — Не мисля, че дори Консърдайн го знае. Но ние няма да срещнем тук Сатаната и вие знаете защо. Искам да ви покажа нещо.
Минахме през широк коридор, който бе тъмен и мрачен като подземие на стар затвор. После през стената проникнахме в съседния коридор, дълъг осемнадесет крачки и в него Баркър се спря и заслуша.
Право пред мен се появи светла тънка нишка и бавно, бавно започна да се разширява. На фона и се мярна главата на Баркър, който внимателно се взираше в разтварящият се отвор. После уверено кимна и тръгна напред.
Оказахме се в тесен полутъмен коридор, в който двама души биха се разминали с труд. подът бе покрит с някакъв черен полиран камък, в който потъваше светлината идваща от скрит източник. Ние стигнахме края.
— Прилича на вход в Ада, нали? — прошепна Баркър. — Е, след минута-две сам ще разберете защо е така.
Той мрачно се заспуска по разкрилия се пред нас спусък в който светлината бе така мъждукаща и измамна. Стигнахме до място, което ме озадачи. Това бе рязка чупка и след нея нямаше никакво осветление; мракът се разсейваше само малко зад нас. Край не се виждаше. Движехме се в сгъстяващ се мрак. Но подът стана равен.
Неочаквано Баркър се спря и долепи устни до ухото ми.
— Легни! Нито звук! Само гледайте. Става дума за живота ни! Дори не дишайте!
Погледнах в цепнатината и усетих да ме полазват хиляди хапещи мравки. Пред мен, на не повече от петдесетима фута се намираше Сатаната, който седеше на черен трон върху червена възглавница. Самият той бе облечен в алена мантия. Встрани от него се намираше маймуноподобният палач Санчал. Отляво имаше още двама души с закрити лица. Единият държеше голяма амфора, а другият — златна купа.
В краката на Сатаната бе коленичила жена. Русокоса, не изглеждаше стара и някога е била много красива. Тялото й се виждаше ясно през бялата риза, единственото й облекло, и не бе загубило още природната си даденост. Но очите й с алчна настойчивост бяха устремени право към друга златна купа, която държеше Сатаната. Устата и бе полуотворена и устните притиснати силно към зъбите. Цялата трепереше и сякаш се готвеше да скочи.
Палачът размаха камшика си и се ухили. Тя се дръпна уплашено. Сатаната вдигна високо купата и се раздаде високият му приличен на гръмотевици глас: