— Жено, ти която някога бе Грета фон Бонхайм, знаеш ли кой съм аз?
Тя отвърна без да показва на лицето си някакъв израз:
— Ти си Сатаната.
— И какъв съм аз?
— Ти си моят бог!
Усетих до мен как тялото на Баркър се разтрепери. Мисля, че и сам се свих. Нечестивата литургия продължаваше.
— Ти не трябва да имаш друг бог, освен мен!
— Аз нямам друг бог, освен теб, Сатана!
— Какво искаш, жено?
Тя поднесе свитите си ръце към сърцето си. Гласът и трепереше и жената така тихо говореше, че с труд разбирах казаното:
— Мъжът и детето, които умряха!
— Благодари ми, те ще се съживят за тебе. Пий това!
В гласът му прозвуча слаба насмешка, а в очите бе застинало нещо като издевателство, когато и подаде купата. Жената я хвана с две ръце и на един дъх я пресуши. После се поклони и се дръпна. Когато излезе извън моето полезрение, тя стъпваше твърдо и лицето и бе така възторжено, устните и шаваха така, сякаш разговаряше с някой невидим и вървящ край нея.
Отново усетих студа да пълзи по гърба ми.
В това, което видях, имаше нещо наистина дяволско, нещо, което подхождаше напълно на Княза на тъмнината. И то се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литургия. То се намираше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше и се излъчваше, обвиваше се около него. Аз вече бях описвал това впечатление — механизъм от плът и кръв, в който се е вселил Дявола.
Погледът ми следеше неволно жената, докато можеше още да я вижда. Помещението бе грамадно. През цепнатината се виждаше само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения. И в тях се виждаха отвори прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше нагоре звънящи и кристални струи вода в кърваво-червен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розовия камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Таванът не се виждаше.
Помислих си, че нишите със завесите са входовете, където живеят робите.
Зазвъня гонг. Завесите се дръпнаха. И във всяка ниша се намираше по един роб, който не отделяше усърдни очи от Сатаната. Аз се разтреперих. Приличаше на изход на прокълнатите.
Сатаната повика някого. До възвишението се приближи един мъж. Заприлича ми на американец от Запада. Висок и слаб, а походката му издава човек свикнал да язди. Лицето му бе тип орел, какъвто често се среща в планините. Но силната бледност и отсъствието на зеници го караха да прилича на гротескна маска. Устата, необикновено тънка, излъчваше злоба.
Подобно на жената и той легна на пода пред господаря си. Човекът във воал протегна купа към носача на амфората и той наля в него зелена течност. После купата бе предадена на Сатаната.
— Стани! — заповяда той. Молителят скочи на крака, без да откъсва пламнали очи от купата. Нечестивият ритуал започваше отново!
— Ти, човече, който бе Робърт Тейлър, кажи кой съм аз?
— Ти си Сатаната!
— И какъв съм аз?
Последва богохулното признание:
— Ти си моят бог!
— Ти нямаш друг бог, освен мен!
— Аз нямам друг бог освен теб, Сатана!
— Какво искаш, човече?
Робът се наведе напред и гласът му изгуби безжизнеността си. Лицето му стана жестоко като на палач.
— Да убия човека, когото ненавиждам… да го намеря… унищожа… да го убия бавно, много пъти!
— Ти вече веднъж го уби… но прекалено бързо — злобно каза Сатаната и добави без изражение: — Благодарение на мен, ти ще намериш, този, когото ненавиждаш и ще го убиеш, както желаеш! Пий!
Той подаде купата. Още два пъти звуча гонгът и още два пъти видях да се появяват обречените с бледите лица и алчните очи и да изчезват. Един от мъжете замоли власт над царството на зверовете. Другият — рай пълен с жени.
Сатаната им ги обеща и им даде зелената течност.
Кефтиу!
Най-силният наркотик, който даваше на пиещите илюзията за изпълнено желание. А после се обръщаше към мозъка си и се самоизяждаше. И дяволската алхимия поглъщаше самата душа.
Гледах го като омагьосан. Ева бе забравена. Но ако аз я бях забравил, то Баркър още я помнеше. Цепнатината през която гледахме, се затвори, той ме докосна и ние станахме. Безшумно се оттеглихме през неприятния черен коридор.
Започна леко да ми се повдига.
Каква прекрасна картина — Сатаната сред своите роби разпределя любов и ненавист, тъмна страст и похот, раздава безпристрастно на всекиму, това което той най-много желае.
Да, това са илюзии. Но къде по-реални за наркоманите, от живота без проклетата напитка.