Но мина повече от час и не го намерихме този изход. Баркър започна да нервничи и да се върти на мястото си.
— Хари, какво става? — не изтърпях най-после и го запитах.
— Почвам да се безпокоя, сър — отвърна той. — И не зная защо. Но чувствам, че нещо не е наред.
Това ми се стори забавно.
— Дявол да го вземе, прав си — не сдържах насмешката си. — Ние през цялото това време се опитваме да въведем някакъв ред.
— Не — той бе упорит. — Аз… е… обезпокоен съм. И никога не го чувствам, ако не ни чака нещо ужасно. Капитане, мисля да кажем довиждане на мис Демерест и да тръгваме.
Поколебах се. Както вече споменах, ние доникъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която да ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, че не исках да се разделям с Ева. Но и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. А ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нали нямах и най-малката представа, къде се намира сега жилището ми и как да стигна до там.
— Ние обсъдихме, какво именно не може да ни помогне — каза Ева. — Звучи като повтарянето на папагал, но и това е някакъв прогрес. Денят ще донесе нови идеи. Нека утре се срещнем отново.
— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, Хари.
По неволното въздъхване разбрах, колко е обезпокоен Баркър. Ева пусна завесите и се дръпна от прозорците. В стаята стана тъмно. Тя ме стисна за ръката, после ме прегърна.
— До утре има толкова много време, скъпи Джим! — прошепна Ева.
— Побързайте, капитане! — чух шепотът на Баркър. — Побързайте!
Внимателно тръгнах към стената.
— Боже Господи! — изтръгна се от Хари.
В гласът му имаше ужас. Аз скочих напред. Лъч светлина падна на лицето на Хари. Някаква ръка се стрелна от мрака като зла змия и го хвана за гърлото. Лицето му се изкриви от болка. Ръцете напразно се опитваха да разтворят смъртоносните клещи.
Светлината ме удари в очите и заслепи. Гмурнах се напред. И преди да докосна някого фенерът падна на килима и тялото на Баркър се пльосна отгоре ми като торба пясък изритана от мощен слон.
В стаята пламнаха лампите. Право пред мен, като ме заплашваше с пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли на Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх си отиде. Замести го израз на удивление, примесен от недоверие. Той отново стана твърд и жесток. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До моите крака, като дишаше тежко зашеметения Хари напразно се опитваше да стане. Аз му помогнах да се изправи.
— Ева, какво правят тук тези хора?
Докторът говореше спокойно е равномерно, но бе видно, че едва се сдържа. Разбрах това по бързата смяна на израженията на лицето му. И си представих, какво си е помислил. Първоначално, че сме проникнали в стаята на Ева с някакво лошо намерение. После — подозрение спрямо самата Ева.
Трябваше да разсея това подозрение. Ева не трябва да бъде забъркана. Нека заложа на първата карта на Консърдайн. Преди девойката да успее да отвори уста аз заговорих.
— Вие сте така… стремителен, Консърдайн — казах аз и се опитах, не без успех, да бъде със същия равномерен глас като него. — Но вие сте подпомогнат от този пистолет, който е насочен към човек без оръжие. Да си призная, стана ми скучно и реших да се върна към играта на бридж. Но се заблудих във вашата дяволска заешка градина. Натъкнах се на този човек, който ми каза, че работи тук. Помолих го да ме съпроводи до стаята ми. По някаква зла ирония на съдбата той направи най-глупавата грешка и ме доведе тук при мис Демерест. Повярвайте ми, аз така се стремих да си изчезна от тук, както тя да ме изхвърли. Вярвам, че самата мис Демерест ще потвърди думите ми.
Аз се обърнах към нея. Подхвърлил и бях достатъчно правдоподобна версия. Консърдайн не ми обръщаше никакво внимание.
— Ева, аз попитах, какво правят тези хора тук? — повтори той.
Девойката спокойно го гледаше известно време, после се приближи до мен.
— Доктор Консърдайн — каза тя, — мистър Киркхайм лъже като джентълмен, който се опитва да ме спаси. Истината е, че аз го помолих да дойде при мен. А мистър Баркър помолих да го изпрати до стаята му. И двамата не са виновни в нищо, освен това, че от вежливост изпълниха молбата ми. Отговорността е само моя.