Тя ме прегърна и целуна.
— До утре, скъпи Джим — прошепна ми тя.
Когато излизах се обърнах, тя продължаваше да стои в същата поза, с разперени ръце и широко отворени очи, които изразяваха само скрита печал. Малкото момиче се бои да легне в леглото си. Усетих сърцето ми да бие силно. Решимостта ми се върна. Стената се затвори.
Вървях мълчаливо след Консърдайн на път към моята стая. Когато стигнахме той влезе вътре заедно с мен и няколко секунди ме гледа мрачно. Неочаквано се почувствах смъртно уморен.
— Надявам се да спите по-добре от мен — каза той неочаквано и изчезна.
Бях прекалено изморен да размислям над думите му. Изхитрих се по някакъв начин да се съблека и заспах преди да се завия…
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Събуди ме телефона. Още не бях се събудил напълно и без да осъзнавам, къде се намирам, вдигнах слушалката. Гласът на Консърдайн отекна в главата ми като студена вода лееща се в метално ведро.
— Добро утро, Киркхайм. Не бих си позволил да прекъсвам прекрасният ви сън, но си помислих, че ще се съгласите да закусите с мен, а после да пояздим. Тук има такива прекрасни коне, утрото е така свежо и прекрасно, че е просто жалко да се изпуска.
— Добре — отвърнах аз. — След десет минути ще бъда готов. Как да ви намеря?
— Позвънете на Томас. Чакам ви.
Той затвори телефона.
През прозореца слънцето сияеше. Погледнах си часовника. Бях спал почти седем часа, а сега наближаваше единадесет. Обадих се на Томас.
Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Започнах да си свиркам и с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева ще се чувства така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл „истински разкош“. После Томас ме заведе до някаква старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. На малки и елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.
В ъгъла се намираше Консърдайн и аз се присъединих към него. Хапнахме отлично, поне аз се насладих на храната, докато доктора явно мислеше за друго. Повечето говореше и думите му, леко иронични, предизвикваха моя интерес. Но за нашата среща в стаята на Ева не бе споменато нищо. Дори намек. Аз, естествено, следвах неговия пример.
По едно време станахме и се запътихме към конюшнята. Консърдайн се насочи към силна черна кобила, която с пръхтене му се зарадва. Аз си избрах строен жребец. С лек галоп минахме по пистата край препятствията и се задълбочихме в гъсталаците от млади елхови и дъбови дървета. Често срещахме хора от охраната, които се изправяха в стойка мирно и приветстваха Консърдайн. Яздехме мълчаливо.
Неочаквано излязохме от гората. Консърдайн дръпна юздата и конят му спря. Намирахме се на върха на нисък хълм. На стотина метра под нас блестеше водата на залива. А вътре в морето на четвърт миля гордо се полюшваше по вълните яхта красавица, дълга почти двеста фута и ширина не по-малко от тридесетина. Изглеждаше приспособена за океански плавания, прекалено яка и бърза. Цялата блестеше с белотата си и позлатените си украшения.
— Това е яхтата „Херувим“ — сухо обясни Консърдайн. — Собственост на Сатаната. Даде й това име защото корабът изглежда така невинен. Има и второ прозвище, но то е неприлично. Между другото, прави тридесет възли в час.
Погледът ми се отдели от яхтата и се прехвърли на пристана. Край него се разполагаше цяла флотилия от катери и бързоходни моторни лодки. Забелязах и стара къща, която се къташе сред дърветата малко встрани от брега.
Погледът ми продължи движението си. На неколкостотин ярда от пристана се издигаше купчина скали, от грамадни камъни, оставени от древните ледници, които някога са покривали този остров. По едно време трепнах и се вгледах по-внимателно.
На една канара стоеше Сатаната в черната си мантия и скръстил ръце гледаше сияещата яхта. Докоснах рамото на Консърдайн.
— Вижте — зашепнах неволно аз. — Сата… — и замълчах. Скалата вече бе пуста. Бях си дръпнал погледа за частичка от секундата. Но през това време той бе изчезнал.
— Какво видяхте — запита ме Консърдайн.
— Сатаната — отвърнах аз. — Той беше на скалата. Къде ли се дяна?
— Там има тунел — равнодушно ме осведоми докторът, — който идва от голямата къща.
Той потегли обратно към гората. Последвах го. Изминахме още четвърт миля и се оказахме на неголяма полянка, по която течеше бистър ручей. Консърдайн се спеши и хвърли поводите на шията на кобилата си.
— Искам да си поговорим — каза той.
Пуснах жребеца да пасе и се настаних до доктора.