Сержантът се приближи до мен и ме опипа под мишницата. По очите му познах, че този рунд се спечели от Консърдайн.
— Аз имам разрешително за носене на оръжие — отсякох рязко аз.
— Къде е то? — последва неизбежният въпрос.
— В портфейла, който този човек прибра, заедно с пистолета ми — отвърнах аз. — Ако го обискирате, вие ще го намерите в него.
— О, бедното ми момче! Бедното момче! — завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: — Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми, се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Киркхайм, който живее в Клуба на откривателите. Истинският мистър Киркхайм може в този миг да се намира в клуба. Нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще завърши делото. Ако го няма ще се наложи да отидем до участъка.
Сержантът ме погледна, а аз направо зяпнах доктора.
— Ако наистина можете да говорите с Джеймс Киркхайм в Клуба на откривателите — казах накрая, — то аз съм наистина Хенри Уолтън.
Ние отидохме при близката телефонна кабина. Аз казах на сержанта номера на клуба.
— Попитайте за Робърт — допълних, към номера. — Той днес е портиер.
Само минути преди да тръгна на похода си, размених няколко думи с Робърт. Той трябва и сега да се намира на мястото си.
— Робърт ли е? Портиерът? — запита сержантът, когато се обадиха от другата страна на слушалката. — Мистър Киркхайм да е в клуба? Обажда се Доуни, сержант от полицията.
Последва пауза. Сержантът ме погледна.
— Изпратиха да повикат Киркхайм — измърмори той, а после заговори в слушалката: — Кой е? Вие ли сте мистър Киркхайм? Почакайте за миг, моля. Дайте ми отново портиера… Робърт? Аз наистина ли говорих с мистър Киркхайм? Изследователят Киркхайм? Сигурен ли сте? Добре, добре. Не се ядосвайте. Знам, че го познавате добре. Дайте ми го отново. Ало, мистър Киркхайм… Не, всичко е наред. Просто… един малко мръднал… Той мисли, че… той е вие…
Аз измъкнах слушалката от ръцете му, притиснах я до ухото си и чух глас:
— Не му е за първи път, нещастния…
Гласът бе моят собствен!
ГЛАВА ТРЕТА
Слушалката ми отнеха, впрочем достатъчно нежно. Сержантът отново се заслуша. Мъни ме държеше за лявата ръка, Лъжливият доктор — за дясната. Чух, как сержантът каза:
— Да, Уолтън, Хенри Уолтън, Така го наричат. Извинете за безпокойството, мистър Киркхайм. Довиждане — той постави слушалката на мястото и съчувствено ме изгледа. — Колко жалко! — възкликна сержантът. — Да повикам ли бърза помощ, докторе?
— Не, благодаря — отвърна моят похитител. — Това е особен случай. Манията за отвличане е така силна, че той ще бъде най-спокоен, когато е сред хора. Ние ще тръгнем с метрото. Дори нормалната му същност да бездейства, подсъзнанието ще му подсказва, че отвличането е невъзможно сред самата тълпа в метрото. Е, Хенри — той ме потупа по рамото, — съгласен ли си с това? Вие, надявам се, вече започвате да осъзнавате реалността, нали?
Аз се освободих от обхваналото ме вцепенение. Човекът, който мина край мен на Шестото авеню! Той така странно приличаше на мен! колко глупаво от моя страна, че не размислих над това преди.
— Чакайте! — завиках отчаяно. — В клуба се намира самозванец. Той просто прилича много на мене. Аз го видях…
— Е, момко — каза сержантът и съжалително ме хвана за ръка. — Ти нали даде дума. Мисля, че ще я сдържиш, нали? Върви спокойно с доктора.
За първи път усетих такава безнадеждност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно, нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от… изчезването ми, то леко ще ме унищожи. Щом този двойник така лесно е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, то какво ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми се превърна на истински лед. Какъв е този заговор? Аз съм отстранен, двойникът ми заема моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото.
Но следващият етап на робското ми пътешествие бе по метрото. Както каза докторът, нито един човек в здрав разсъдък не би казал, че от там може да се отвлече човек. Там е по-лесно да избягам, да намеря човек, който да ме изслуша, да създам при нужда такива условия, че похитителя ми, да не може повече да ме задържа, въобще да го надхитря по някакъв начин.