Той се протегна да вземе бутилката коняк. Аз се усмихнах — следователно Кобхъм помни всичко и е разбрал моята маневра. Той си напълни чашата и я изпи на един дъх.
— Много добре! — повтори той и аз забелязах, че този път алкохола му действа бързо. — Пийнете с мен за компания.
Приех поканата му и си налях малко, а той отново напълни и пресуши чашата си.
— Срамно е да се държи с нас така, сякаш сме деца — замърмори той. — За него май не сме излезли от бебешката люлка. Вие сте мъж, мистър Киркхайм. Мъжествен мъж! Защо ви мами така? Защо ви разказва празни приказки? По дяволите, Мистър Киркхайм, вие заслужавате да знаете истината!
Ето какво било! Идва онова, скритото, зловещото, което бях усетил и което сега се канеше да се откъсне от устните на Кобхъм.
— Налейте си — предложих му учтиво аз гарафата. — Кой се държи с мен като с дете?
Той ме изгледа с пиянски поглед.
— Вие какво си мислите, че този газ ще приспи екипажа ли? — изхили се той. — Каква мила приспивна песен за бедничките уморени морячета. Текстът го съчини татко Сатана, а химическата музика — мама Кобхъм. И те, кълна се в Дявола, Киркхайм наистина ще заспят, но вечния си сън!
Налях си коняк и го изпих спокойно.
— Е, какво от това? — запитах аз. — Къс или дълъг сън; разликата не е голяма.
— Разлика ли? Каква разлика! — той ме изгледа и нервно стовари юмрук по масата. — Кълна се в Господа, аз бях прав! казвах му, че притежавате мъжество! Казвах му, че не е нужно… не е нужно да се объркват форм… формулите… с вас. „Каква е разликата“ каза ми той. Налейте си, сър! Да пием!
Аз вдигнах чашата си, а той се тресеше от смях.
— Маски! Ха, ха, ха! Маски да не ни познаят! Кога? После! Колко хубаво измислено: после! Няма да го има това „после“!
Стаята се заклати пред очите ми. За какво всъщност говореше?
— Не веднага, да кажем след… двадесет минути… ха, ще има бум! И прекрасна бомбичка се взривява. Джентълменска бомбичка. Тиха и пълна с достойнство. Но силна! Бум! Дъното на „Астарта“ изчезва. Лодки няма. За това са се погрижили лапачите на кефтиу. Корабът изчезва под водата. Следи няма. Само мехури бълбукат. Край!
Той стана разговорлив по пиянски образец.
— Нито… и-и… ни… за секунда не се лъжете, старче Киркхайм. Той няма да рискува. Ами ако някой от „Астарта“ изведнъж ви срещне и разкаже на добрите полицаи за злите пирати сред океана. В Ада е мястото на свидетелите! Това е жизненото кредо на Сатаната. Още една неразгадана тайна на океана. Най-добрият начин! Начинът на Сатаната.
— Какво пък — казах безгрижно аз, — радвам се да го чуя. Аз само за това се безпокоях…
Опиянението се плъзна по Кобхъм като захвърлена на земята мантия. лицето му стана бледо и измъчено. Чашата се изплъзна от ръката му.
От тъмния ъгъл на стаята се появи Сатаната!
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Без съмнение назряваше дълбока криза. Бе време за бързо решение, ако такова се намереше. Не ме бе грижа, какво ще стане с Кобхъм. Дори този безсърдечен дявол незабавно да изпратят в Ада и пръста си няма да помръдна да го спася. Но не бях съгласен сам да споделя съдбата му. Ако Сатаната реши, че аз съм се опитвал така да измъквам сведения от него, той няма да пита за обяснения. Фактът, че не бях повярвал на думите му, си търсеше наказанието.
Най-лошото бе, че го хванах в лъжа. Той можеше да сметне, че това ме прави безполезен за него впоследствие. Но и това не бе най-важното. Главното бе, че го заставих, както казват китайците, „да си загуби лицето“. Ако Баркър правилно предполагаше произхода му, това бе престъпление без прошка. Аз знаех, че адския интелект на Сатаната е облечен в не по-малко адска гордост. И сега тази гордост е уязвена!
Единственият шанс бе да излекувам раната, преди той да разбереше, че е нанесена. Аз скочих на крака и тръгнах срещу него.
— Е — разсмях се аз, — издържах ли изпитанието?
Той веднага се хвана на въдицата. Дали бе повярвал, че съм толкова наивен, или не, това не бе така важно. Това си бе капан или опит, който съм очаквал от него. И освен това не знаех, колко дълго ни е слушал. Нарочно ли бе оставил с мен Кобхъм? Всичко ли бе чул? Дори и да бе така, не казах нито дума, която да предизвика неговото подозрение. И да се съгласи с мен, бе за него единствения начин да запази гордостта си, да спаси лицето си. И той постъпи така.
— Кобхъм вие бяхте прави — каза той и се обърна към мен. — Кажете ми, Джеймс Киркхайм, кога започнахте да подозирате, че ви изпитвам? Любопитно ми е да разбера, колко силна е вашата проницателност.