— Внимателно, Хари — прошепнах аз. — Влизай и си отваряй добре ушите и очите. Знаеш ли какво се случи днес? — накратко му разказах за миналите събития, от мига в който излязох на езда с Консърдайн, до пиянската изповед на Кобхъм и отвеждането му от робите на Сатаната.
— Боже Господи! — трепна малкият човечец. — Кобхъм е истински дявол, но ми е жал за него. Сатаната ще се погрижи той да не говори повече. Трябва, сър, да действаме бързо.
— Смятам — отвърнах аз, — че единствената ми възможност днес е да не напускам тази стая. И ако мислиш, че няма да ми бъде трудно, лъжеш се. Нали мис Демерест ще ме очаква!
— Сър, вие сте прав. Аз също трябва да изчезвам сега. Дойдох да ви кажа нещо. Аз съм пълен глупак. Вие вчера намекнахте, че Сатаната прави нещо с ръцете си. Честността ми бе заслепила очите ми. Не мина и пет минути след като се разделихме и разбрах, какво може да прави. Дявол да го вземе, та за това има десет различни начини.
— Прав си — продължих да шепна, — но давай накратко. Как се каниш да разбереш, прави ли го наистина?
— Ето над това цял ден си блъскам главата — отвърна той. — Как да се промъкна в храма и да разгледам черния трон? Златният се спуска, докато черният е вграден и не помръдва. И по всяко време на денонощието го пазят двама роби. Сменят се на четири часа и се хващам на бас, че за тази стража подбира най-подходящите. Лесно може да се стигне там — знам пет-шест тайни тунела до трона. Но ми трябва време, поне десетина минути и ще знаем всичко. Но как да ги осигурим тези десет минути? Да застреляме стражите не бива. Сатаната веднага ще разбере, какво е станало.
Той замълча известно време и усилено размишляваше.
— Има една възможност! — каза накрая той. — Ако помолим някой ангел да се спусне от небето с чаша кефтиу в ръка и да я размаха под носа им. Те ще тръгнат след него като гладни лъвове след парче вкусно месо. И няма да видят нищо!
Сърцето ми заби бързо и аз го хванах за рамото.
— Кълна се, Хари, ти уцели десятката! — гласът ми направо трепереше от вълнение. — Но знаеш ли къде държи тази адска напитка? Може ли да я намериш?
— Разбира се, че знам — отвърна той пренебрежително. — Казах ви, че нямам равен на себе си. И естествено, че ще мога да взема от напитката. Но какво ще правим с нея?
— Ние ще се превърнем на ангели. Кефтиуто действа бързо, сам видях това. Но за колко време действа?
— Не знам — вдигна той рамене. — Понякога по-дълго, понякога по-късо. Но ще имаме тези десет минути, дори доста отгоре… Ето, това е! — той се разсмя. — Каква игра само! Ако се съвземат преди да дойде смяната им, те нищо няма да кажат. Ако пък смяната ги сбара, то шансът им да кажат нещо се намалява до нула. И дори да кажат, кой ще им повярва?
— Намери напитката — казах аз. — Нека това стане до утре. А сега — безопасността. Върви си. Ако имате възможност, предай на мис Демерест, да не ме чака днес. И да не се безпокои. Но в никакъв случай не рискувай. Хари, ти си истинско чудо. Ако бе момиче, щях да те разцелувам. Върви!
Той се разсмя и мигновено изчезна.
Отидох в съседната стая и изключих светлината. За пръв път, откакто се намирах в ръцете на Сатаната, се освободих от депресията и ужасното чувство на угнетеност, които не ме напускаха досега. Сякаш вратата започна да се открехва към свободата…
Спах здраво, но се събудих посред нощ, като видях на сън Сатаната. Той се бе изправил до мен и ме гледаше. Но действително ли бе само сън? Не зная. Може той да е искал да разсее някое свое съмнение. Ако е било така сънят ми го е разсеял, защото аз спах напълно безгрижно. И не започнах да се безпокоя повече — в следващият миг заспах отново.
Когато станах и започнах да се обличам, телефона зазвъня. Обади ми се Консърдайн. Каза, че след закуската Сатаната иска да посетя яхтата. Той, Консърдайн, естествено ще ме съпровожда. Значи плановете не са се изменили. Аз още ще трябва да играя пиратската си роля.
Когато влязох в столовата, Консърдайн ме чакаше. Ние закусихме заедно. През цялото време ме измъчваше любопитството за Кобхъм. Но нищо не попитах, а и докторът не спомена нито дума. Ние отидохме на пристана и по пътя си приказвахме приятно. Ни един от нас не спомена за снощната беседа. Но аз, предполагам, че и той, през цялото време мислех за нея. Но нямаше какво да допълня. нито пък той. Позициите бяха ясно очертани.
Чакаше ни катер и веднага ни закара на „Херувима“. Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с ню-фаунтлендски вид ни се представи като капитан Мориси. Може би това име да е дадено от родителите му, а може и да не е, по-вероятно — не. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Докато първият помощник бе привлекателен затворен в себе си човек белязан със знака на Анаполис. А екипажът бе от такива неприятни типове, каквито само морето може да произведе.