— Гледайте — нареди той.
Мястото, което видях бе пълно с необикновено ярка бледо-пурпурна светлина, която произвеждаше неприятно впечатление. Появи се тънък, треперещ, слаб, но непрекъснат звук на една нота. Не съм музикант и не успях да определя нотата, но тя бе висока като от крилата на безброй пчели. Обстановката бе така неприятна, че можеше да изкара човек от ума му.
Първо ми се стори, че гледам в кръгла зала изпълнена с тълпа хора, които са с лице към центъра. После разбрах, че това не може да бъде. Хората имаха една и съща поза — коленичили на дясното си коляно. И хилядите хора, ред след ред, един зад друг, изчезваха нейде в безкрая.
Погледнах наляво, после надясно. Същите коленичили хора, но този път в профил. Вдигнах очи към тавана — там висяха с главата надолу. Изведнъж разбрах, че навсякъде е едно и също лице.
Лицето на Кобхъм!
И навсякъде се отразяваше, измъчено и изтощено, отново и отново в десетки огледала с които бе облицовано помещението. За фокус им служеше кръгъл огледален подиум с около седем фута диаметър.
На този подиум се намираше клекналият Кобхъм и се наслаждаваше на собствените си безбройни отражения, подсилени с ярките пурпурни светлини.
Той внезапно скочи и започна да размахва яростно ръце. Като съвестни отряди автомати отраженията също скочиха и се размахаха. Той се обърна и те се обърнаха. Той падна, закри с ръце очите си, но аз забелязах, че макар и затворени, лицата му го гледат както преди. И аз знаех, че човек не ще може дълго да ги държи затворени в подобна зала, длъжен е да ги отвори и да глада, да гледа, да гледа…
Разтреперих се и побързах да се дръпна. Гледката бе адска. Тя унищожаваше разума. Тук не можеше да се заспи. Звънът скърца по нервите и не им дава покой. Светлината прогонва съня, довъзбужда и без това възбудените нерви, като ги обтяга докрай. Маймунското поведение на отраженията бавно и неумолимо водеха човека към пътеката на безумието.
— Боже Господи! Виждал съм… — с несвързани думи и побледнели устни се обърнах към Консърдайн. — Вече съм виждал… Консърдайн… Куршум за него би било истинско милосърдие…
Той ме довлече обратно до прозорчето.
— Пъхни си главата вътре — студено произнесе той. — Вие трябва да се видите в огледалата, а Кобхем трябва да ви види. Такава е заповедта на Сатаната!
Задърпах се, но той ме хвана за врата и ме натика в отвора, като кученце в паница с вода. Стената на това място бе няколко дюйма дебела. Бях напълно безпомощен. Сега главата ми се намираше отвъд стената. Кобхъм се надигна с труд. Видях лицето ми да се появява в огледалата. И той ме видя. Очите му започнаха да блуждаят от лице на лице. Той се опитваше да разбере, къде се намирам.
— Киркхайм! — изрева той. Киркхайм! Измъкни ме оттук!
Но Консърдайн ме измъкна мен и затръшна прозореца.
— Ти си дявол! Мръсен хладнокръвен дявол!
Сълзите ми потекоха от яд и безсилие. Аз се нахвърлих върху него. Той ме хвана за ръцете. Държеше ме с лекота, като малко дете, а аз се извивах, ритах и напразно се опитвах да се изскубна. Накрая яростта ми се изтощи и хлипайки се отпуснах.
— Е, млади момко — каза той меко. — Аз не отговарям за това, което видяхте. Казах ви, че лекарството ще бъде горчиво. Но така заповядва Сатаната и аз само се подчинявам. Да си вървим. Аз ще те заведа в стаята ти.
Тръгнах след него без да се съпротивлявам. И не съчувствието към Кобхъм ме засегна така силно. Вероятно той не веднъж е следил през същото това прозорче мъченията на други хора в огледалната зала. Ако възникнеше необходимост, бих застрелял този човек без никакво колебание. Но дори изпитанието на Картрайт не ме засегна така. С него бе открито, пред хора, с ясни, макар и фалшиви правила. И той имаше шансове да се измъкне.
Но изтезанията в огледалната камера, с лишаването от сън и бавното убиване със звук в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък, в това имаше нещо такова, което не можеше да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата.
— Дълго ли… ще издържи? — запитах аз, когато се оказахме в стаята ми.
— Трудно може да се каже — гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.