— Стегнете се — каза Хари. — Сякаш паднахте духом. Не е нужно. Нали го очаквахме. Още една минута.
Той отново се наведе над зъбните колела и нещо заработи. После възкликна радостно и скочи на крака, а лицето му просветна и очите загоряха от задоволство. Веднага изтича до черния трон и започна да го мирише като възбуден териер. Неочаквано се настани на трона и с ръце натискаше на различни места.
— Елате — повика ме той при себе си. — Седнете на моето място. Сложете си пръстите тук… и тук. Когато кажа, натиснете силно.
Той скочи назад, а аз седнах на черния трон. Поставих пръстите си на посочените места и те се оказаха във вдлъбнатини, които едвам се виждаха и усещаха. Като ги пипах леко поддаваха. Бяха меки.
Баркър се върна при механизма и продължи да прави нещо.
— Сега натиснете, но едно по едно — нареди ми той.
Изпълних заповедта му.
— Господи, каква свиня! — възкликна Баркър. — Мръсна, кръвожадна свиня! Подла гадина! Капитане, елате и вижте.
Слязох при него и погледнах зъбните колела и лостовете. После обърнах очи към бялото кълбо. И отново се върнах на зъбците, като не вярвах на видяното.
— Хванахме го! — прошепна Баркър. — Хванахме го!
Той бързо превъртя колелата на старите им места и затвори кутията. Кълбото се върна на старото си място на тавана.
— Купите — подсети ме Баркър, но сам изтича до неподвижните роби и ги измъкна от безжизнените им сега пръсти.
— Хванахме го! — повтори той отново.
Минахме зад черния трон. Баркър отмести панела през който бяхме влезли и отново се оказахме в мрачния коридор. Обхвана ме диво ликуване. Но в него имаше и сянка на съжаление, красиво ехо на следобедните очарователни часове. Това което открихме, лишаваше Сатаната от властта му над неговите поданици.
Ние го лишихме от неговия трон!
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Бързо се добрахме до полутъмния коридор, откъдето лесно можех да стигна сам до моята стая. Баркър се спря и ме предупреди със знак.
— Чуйте! — почти въздъхна той.
Далечният слаб шум, който дочух приличаше повече на нечие мърморене. Някъде близо зад стената се движеше човек. Нима вече бяха открили спящите роби?
— Вървете си в стаята — шепнешком ми нареди Баркър. — Бързо!
Ние побягнахме и почти веднага се спряхме. На десетина крачки от нас се появи човек. Стори ми се, че израсна от стената мигновено с вълшебна бързина. За миг се облегна на нея и аз долових тихите му ридания. После се обърна към нас…
Това бе Кобхъм!
Лицето му бе посърнало, набръчкано и отпуснато. Очите заобиколени от черни кръгове в мрачното осветление ми заприличаха на празните дупки в озъбен череп. Те ме гледаха така пусто, че разбрах: мозъкът на този човек е направо изпразнен. Устните му бяха подпухнали и от тях течеше кръв, сякаш той ги бе хапал непрекъснато.
— Вие ли сте Киркхайм! — той се заклати и тръгна към мен. — Да, вас ви помня! Аз идвах при вас. Скрийте ме!
Бърборенето се приближи. Видях Баркър да надява един бокс на пръстите си и усетих, че се готви да скочи на идващия човек. Аз го хванах за ръка.
— Безсмислено е — предупредих го. — Ще го намерят. Той е почти луд. Но ще го заставят всичко да разкаже. Аз ще го взема с мен, Хари! Не му се мяркайте пред очите!
Хванах Кобхъм за ръка и го поведох към панела, който водеше в спалнята ми. Отворих го и бутнах нещастника да влезе вътре. После сам влязох, а Баркър ме последва.
— Скрийте се тук — казах на Кобхъм и го вкарах в шкафа с дрехите. Затворих вратата и заедно с Баркър бързо се върнахме в първата стая.
— Никак не ми харесва — прошепна Баркър.
— Това е единственият изход — отвърнах аз. — После ще мислим, как да се избавим от него. Едва ли ще го търсят тук. Няма да ме заподозрат. От къде на къде. Но все пак има такава възможност. Ако го намерят тук, ще си имам неприятности. Можеш ли да си отидеш, без да рискуваш?
— Да — гласът на малкото човече бе силно разтревожен. — Разбера се, че ще мога. Но Боже мой, капитане! Как не искам да ви оставям сам!
— Престани — срязах го рязко. — Иди при Консърдайн. Разкажи му, какво открихме. Същото разкажи и на мис Демерест. Ако нещата не тръгнат както трябва, действай както намериш за добре, Хари.
Той само изстена. Чух лек шум в спалнята. Приближих се да вратата на шкафа и погледнах вътре. Кобхъм се въртеше неспокойно.
— Тихо — наредих му аз. — Те могат да се появят всяка минута.
Изключих лампите и се върнах в първата стая. Баркър си бе отишъл. Съблякох сакото и жилетката си, взех няколко книги и се разположих удобно до масичката за вестници и списания. Запалих лулата си и започнах да чета. Чувствата ми бяха така силно изострени и нервите ми напрегнати, но се утеших с надеждата, че правя впечатление на човек погълнат от четене.