Във всеки случай нищо друго не ми остава, освен да вървя с него. Безсмислено е да очаквам нещо повече от полицаите.
— Да вървим… докторе — казах аз напълно спокойно.
Ние тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих на последния вагон. Корсърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във втория — мярнаха се един или двама невзрачни пасажери. Но в третия видях няколко морски пехотинци, начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето възможността, която търсих. Тръгнах право към тях. Когато влязох в техния вагон видях една двойка до ъгъла край вратата с периферното си зрение, но не и обърнах никакво внимание.
— Хенри! — чух вик преди да направя и пет крачки. — Скъпи, Хенри! Боже! Как съм радостна, че доктор Консърдайн те намери!
Неволно се спрях и обърнах. Към мен тичаше едно момиче. Тя ме прегърна с двете си ръце и отново възкликна:
— Хенри! Той те намери! О, скъпи Хенри! Колко съм щастлива!
По-красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Дори отново вцепенен, не отминах тънката кожа, естествената червенина на лицето, къдравите като коприна, късо подстригани коси, с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властвуваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подействува… направо смущаващо.
— Е, е, мис Уолтън! — гласът на доктор Консърдайн прозвуча успокояващо. — С вашият брат засега всичко е наред!
— Прекрати, Ева. Престани да се суетиш! Докторът го намери. Казвах ти, че така ще бъде.
Гласът бе на вторият човек, който седеше до момичето. Изглеждаше примерно на моя възраст и бе облечен изключително добре. Но лицето му, тънко и обгоряло от слънцето, подсказваше за разхайтен начин на живот.
— Хенри, как си? — запита ме той и грубовато добави: — Ама че ни разтревожи днес!
— Нима е станало нещо, Уолтър — упрекна го момичето, — щом Хенри се намира сега в безопасност?
Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат — известен специалист, скъпо платен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, обладана от радост, че побърканият и избягал брат се е намерил и верният приятел, възможно и верен поклонник, леко изгубил равновесие и нерви, но все така верен и предан, доволен, че безпокойството на милата на сърцето му се свършиха, бе готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха така убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Киркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността в действителност да бъда Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа.
Доста усилие ми трябваше да отхвърля тази идея. Двойката, без съмнение, бе чакала да се появя в метрото. Но в името на всички предвидливи дяволи, как те са могли да знаят, че аз ще се появя именно на тази станция?
Тогава си спомних една от странните фрази на доктор Консърдайн: „Разумът, който планира нещата вместо тях, е с воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно така, както ги е съставил грандиозният мозък“.
И около мен се затвори паяжината, чиито безбройни нишки държеше една единствена грижлива ръка и тя ме теглеше, теглеше… без задръжки и неизвестно накъде… и защо?
Обърнах се към моряците. Те ни гледаха с интерес. Лейтенантът се надигна и тръгна към нас.
— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? — запита той докторът, но очите му бяха насочени към момичето и пълни с възхищение.
Разбрах, че не мога да разчитам нито на неговата помощ, нито на помощта на неговите хора. Въпреки това на лейтенанта отвърнах аз:
— Можете! Наричам се Джеймс Киркхайм и живея в Клуба на откривателите. Не мисля, че ще ми повярвате, но тези хора се опитват да ме отвлекат…
— О, Хенри, Хенри! — измърмори девойката и докосна очите си с малка, толкова малка, че изглеждаше нелепа, везана кърпичка.
— Всичко което ще ви помоля — продължих аз, — е да позвъните в Клуба на откривателите, да потърсите Ларс Торвалдсен, да му разкажете какво сте видели и да му предадете, че човекът в клуба, който се нарича сега Джеймс Киркхайм е един самозванец. Ще го направите ли?