Той ме погледна благосклонно.
— Откровено казано, не виждам, как вашите знания могат да ви помогнат — каза той. — Струва ми се, че вие трябва да знаете, какво ви издаде. Да, аз искам да ви помогна, Джеймс Киркхайм — гръмогласният поток продължи да се лее, — Защото е възможно да съществува свят, където отиваме, когато се прекъсва нишката на живота ни. Възможно е там дори да намерите мой двойник. И се постарайте там да не вършете същите грешки.
Аз мълчаливо слушах тази зловеща палячовщина, в края на краищата съм любознателен човек.
— Вашата първа грешка се крие в споменаването на играта на бридж. Забелязах, че Кобхъм се учуди. Вие прекалено бързахте. Нужно бе да изчакате по удобно време. Запомнете, когато се окажете в другия свят, не прибързвайте толкова.
Очевидно сте имали причина за това. И аз сметнах за нужно да разбера тази причина. Урок номер две: в другия свят, където ще отидете, никога не давайте на противника възможност да ви подслушва.
Когато се върнах, вие изобретателно се въздържахте да забележите явния ужас на Кобхъм. И през целия разговор вие не погледнахте към него. Джеймс Киркхайм, прекалено наивно. Позволихте си да недооцените интелектът с който се опитвахте да се сразите. А би трябвало незабавно да изобразите пълно негодувание. Трябваше да принесете в жертва Кобхъм, като ми го предадете. В онзи прекрасен нов свят, където ще се пренесете, никога недооценявайте противника си.
Но аз ви дадох още един шанс. Аз познавам Кобхъм, и предположих, че след моето… добросъвестно лечение, той при вас ще потърси спасение. По време на процедурите, той ви видя, позволих му да избяга и, както знаех, той тръгна право към вас. Ако в мига, когато се появи при вас, вие го бяхте хванали и вдигнали тревога, отново да го принесете в жертва, възможно бих продължил да ви вярвам. Това бе слабост и сантименталност. За какво ви е Кобхъм? Помнете, в новия свят избягвайте всякаква сантименталност.
О тази продължителна и цинична реч ми станаха ясни две неща. Сатаната не знаеше, че съм излизал вън от стаята и съм срещнал Кобхъм в коридора. Това до известна степен ме ободри. Но нещастникът е хванат. Ще каже ли това?
— Между нас казано, как е Кобхъм? — поинтересувах се сякаш просто от вежливост.
— Не е добре, бедничкия, не е добре — Отвърна ми Сатаната, — Но днес ми достави не чак толкова лошо развлечение. Сега се намира в тъмния ъгъл на лабораторията, лежи и почива. Скоро ще получи възможност да си отиде. По време на своите внимателно направлявани блуждаения из сградата, получава възможност да получи малко храна и пиене. Не искам да изнемогне преждевременно. Нито пък да умре от глад и жажда. Не, великолепният Кобхъм ще ми предостави още много весели часове. Аз няма да го изпратя обратно при огледалата. Те му помогнаха да стъпи на краката си и да си покаже ноктите. Обещавам ви, в самият край аз лично ще му съобщя за интереса ви, защото вие няма да бъдете способен сам да го направите.
Той стана рязко.
— Джеймс Киркхайм — каза Сатаната, — след половин час вие ще се изправите пред съда. Пригответе се за храма. Консърдайн, да вървим.
Плахата надежда, че ще ме остави с доктора, се изпари. А така ми трябваше да поговоря с него. Но той тръгна след господаря си. Стената се затвори след тях. Консърдайн дори не се обърна.
Спомних си Картрайт. Докторът го бе довел и стоеше до него през цялото време, докато той не бе започнал да се качва по стълбата. Може и за мен да дойде?
Но той не се върна. След половин час в килията влязоха четири роби с изпепелени очи. Двама застанаха пред мен, двама зад мен и ме поведоха по дългите коридори и нагоре по каменната рампа. После се спряха. Чух да звучи удар на гонг. Отмести се един панел. Робите се канеха да ме блъснат вътре, но аз сам тръгнах. Стената зад мен се затвори.
Аз се оказах в храма.
Оказах се в полукръга с ярката светлина. Пред мен се издигаха стъпалата. Раздаваше се приглушен шепот, който достигаше до мен от лявата ми страна, където се намираше амфитеатъра. Там долових някакво движение и ми се мярнаха смътно бели лица. Всички места бяха заети. Стори ми се, че долавям гласът на Ева, да ме зове шепнейки…
— Джим!
Не виждах Ева.
Погледнах подиума. Всичко бе така, както и тогава, когато гледах Картрайт. Златният трон блестеше. На него просветваха скъпоценностите на короната и скиптъра.
А на черния трон достолепно изправяше гръб Сатаната.
Непосредствено до него се хилеше дяволското лице на палача Санчал и ръката му полюляваше примката от женски коси.
Гонгът отново удари.
— Джеймс Киркхайм! — прогърмя гласът на Сатаната. — Приближи се до съда!