— Хари — запитах аз, — как направи така, че символите да се появяват само на едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си се промъквал в храма, след като се разделихме?
— Това направих преди да си тръгнем, капитане — захили се той доволно. — Вие нали забелязахте, че се рових в механизма?
— Мислех, че го настройваш отново.
— Наистина правех нещо подобно — продължи да се хили. — Но според собствените ми разбирания. Така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи отсъствието на шума. Слава Богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил…
— Хари — прегърнах дребното човече през рамото, — ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.
— Е, е, нека изчакаме да се измъкнем от тук…
Той млъкна изведнъж…
— Какво бе това — прошепна след известно време.
До нас се донесе взрив още по гръмогласен от тези които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още един взрив.
— Хвърлят бомби! — възкликна Баркър.
Третият взрив бе съвсем близо.
— Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме от тук! — Баркър се зае да мирише стените като териер. Неочаквано викна и се спря. — Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.
Той натисна стената и тя се раздвижи, като се видя един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.
— Къде? — той затвори панела. — Нагоре или надолу?
— Ти как смяташ?
— Ами храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу ще се окажем край „оборите“ за робите. Нагоре — ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, капитане, там сега едва ли има повече роби от тук.
— Нагоре — решително произнесе Ева.
— Добре, нагоре — повторих след нея.
Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нов взрив ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.
— Наближаваме — прошепна Ева.
— Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел — Баркър спря асансьора. — Той е тук някъде наблизо. И това ще ни бъде най-добрия шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.
— Хващам се на бас, че в замъка всички знаят, какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползваме от катера.
— Мирише на изгоряло — обяви Ева.
— И още кака — Баркър се занима с асансьора, като го насочи нагоре с максималната му скорост.
Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря изкачването и внимателно отвори панела. Като надникна навън, се огледа и ни кимна да излизаме. Ние се оказахме в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе приемна. Но накъде водеше тази врата?
Докато стояхме в нерешителност, ние чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че станаха на един етаж. Последва трясък като на падаща стена. Лифтът от който току що бяхме излезли се сгромоли с трясък. И от появилия се отвор нахлу гъст дим.
— Боже мой — развика се Баркър. — Това проклето място е цялото в огън! — и побледня, след като затвори стената.
Неочаквано се сетих за Кобхъм. Той, с неговите джентълменски бомби, би трябвало да продъни „Астарта“. Сатаната бе споменал, че наблизо се намира неговата лаборатория. По време на нападението на робите в храма, той изглежда е отишъл право там и сега в пристъп на безумна отмъстителност си играе с приготвените бомби.
Докоснах бронзовата врата. Тя не бе затворена. Като държах пистолета си готов за стрелба, аз бавно започнах да я отварям.
Ние се оказахме в единия край на тази разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която си бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място бе произвело на мен такова впечатление, че аз си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да не се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, който обхващаше и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и се оказахме в следващото, което бе още по-голямо.
От стелещият се дим, съвсем наблизо, проехтя нов взрив. И през тази проницаема стена видяхме да върви, като се спъва, Сатаната!
При вида му ние и тримата се притиснахме един до друг. В устата ми изведнъж се появи неприятна сухота и усетих как потта обхвана корените на косите ми. Това не бе страх. Това бе нещо повече от страх.