Сатаната, който вървеше, спъвайки се, към нас бе сляп!
Очите му не бяха вече нито сини, нито ярки, нито твърди като диаманти. Мътни и сиви те ми напомняха неполирани ахати. Мъртви очи! Сякаш пламък ги бе изгорил. Край и над тях се стелеше червена боя, като върху маста.
Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата шия се виждаха следите от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малката статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил такива планове, убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; вещ, в която бе намирал най-чистият и най-съвършен дух на красотата, която, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и на която единствено се покланяше.
Той се спъваше на всяка крачка, обръщаше напразно глава насам-натам като сляп звяр и сълзите непрекъснато се лееха от невиждащите очи и блестяха по страните на лицето му.
А през завесите от дим и пламък по следите му се промъкваше Кобхъм. През лявото му рамо висеше торба, която бе напълнена до скъсване. Нещастникът бръкна в нея и извади кръгъл предмет с размери на портокал и мътен метален блясък. После се разсмя така непрекъснато, както плачеше Сатаната.
Кобхъм се спря…
— Сатана! — извика тържествено той. — Спри! Време е скъпият ни господар да си почине.
Спъващата се фигура продължаваше де се движи. Насмешката в гласът на Кобхъм изчезна и се превърна в заплаха.
— Стой, куче! Стой, когато ти заповядвам! Или искаш да ти пъхна бомба в пазвата?
Сатаната се спря, като трепереше и здраво стисна статуетката.
— Обърни се, Сатана! — надсмиваше се Кобхъм. — Нима ти, господарю, ще откажеш, да ми осветиш с пламъка на твоите очи?
И Сатаната се обърна.
В същият миг Кобхъм ни видя и ръката с бомбата се метна нагоре.
— Уолтър! — викна Ева и застана пред мен, като разпери ръцете си. — Уолтър! Не е нужно!
Аз не се опитах да стрелям. Казано честно, дори не помислих за това. Не можех да се освободя от вцепенението, което ме бе обхванало при вида на Сатаната. Само бързата реакция на Ева ни спаси от сигурна смърт.
Кобхъм свали ръката си. Сатаната не се обърна. Аз се съмнявам, че той въобще чуваше нещо. Изглежда освен болката си и гласът на мъчителя си не чувстваше нищо друго. А и на химика се подчинява единствено с цел да предпази от унищожаване на статуетката в скута си.
— Ева! — безумието отчасти се смъкна от лицето на Кобхъм. — Какво е станало с вас? Елате по-близо.
Ние запристъпвахме напред.
— Киркхайм? И дребният Хари? О! стойте на място! Не мърдайте! Вдигнете ръце! И двамата. Задължен съм ви, Киркхайм, но не ви вярвам. Ева, къде отивате?
— Ние се опитваме да избягаме, Уолтър — меко каза Ева. — Ще дойдете ли с нас?
— Да тръгна с вас? Ха! С вас?! — безумието отново го обхвана. — Не мога, тук има само част от мен. Останалото се намира в стаята с огледалата. Частичка във всяко огледало. И не мога да си тръгна без тях.
Той млъкна и започна да размишлява. Димът се усилваше и сгъстяваше. Сатаната стоеше неподвижен.
— Раздвоение на личността — обясни Кобхъм. — Направи го Сатаната. Но ме държа там недостатъчно дълго. Аз избягах. Още малко и цял щях да отида в огледалата. В тях, през тях, отвъд тях. А така — продължи Кобхъм с ужасяваща безлична сериозност, — експериментът остана незавършен. Но аз не мога да си отида и да оставя тези парченца от себе си. Нали ме разбирате, Ева?
— Ева, внимавай — прошепнах аз на ухото и. — Не му възразявай.
Но той чу.
— Затвори устата си, Киркхайм — злобно изсъска той. — Аз говоря с Ева.
— Ние можем да ти помогнем, Уолтър — спокойно продължи Ева. — Елате с нас…
— Аз влязох в храма — прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. — Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използвах сънотворния газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнакът му е счупен. Сатаната точно се изкачваше с него. Той си затвори устата и ноздрите с ръка и побягна. Няколко капки от елексира ми, попаднаха в очите му и аз го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам, като плъх в дупката си. Той сега е сляп…
Настроението му рязко се промени. Започна високо и безумно да се смее.
— Да идвам с вас ли? Да го остава сам? След всичко, което ми е сторил? Не, не, Ева! Не, кълна се във всички ангели на небето. Ние още ще се поразходим, Сатаната и аз. Заедно. И мъничките ми парченца в огледалата ще ни придружават. Пътешествието ще бъде дълго. Но така направих, че началото му да бъде бързо!