— Кобхъм — намесих се и аз, — искам да спася Ева. Търся тунела към брега. Как да го намерим? Или пътят натам вече е затворен?
— Киркхайм, наредих ти да млъкнеш! — сряза ме той. — Вие сте свикнали да се подчинявате на Сатаната. Сега той ми се подчинява. Сега вие ми се подчинявате. Май не чу добре, а? До стената, Киркхайм!
Трябваше да се подчиня и се приближих до стената.
— Искате да знаете, как се отива в тунела? — запита той, когато се прилепих с гръб към стената. — Идете в приемната. През дясната стена, нали ме чувате добре, Хари? — той ме изгледа злобно. — Шестият панел отляво на коридора. После по другия коридор, надолу до края. Там започва тунел. Това е всичко. А сега, драги Киркхайм, да погледнем въпроса от друга страна — ще тръгнете ли вие с тях? Хващай! — той внезапно метна ръката си напред.
Стори ми се, че бомбата лети прекалено бавно. Времето ми стигна, да си представя, какво ще стане с мен, ако не я хвана, ако я изпусна или ако прекалено рязко я задържа. Но ми провървя, не стана нищо подобно.
— Добре, вървете — усмихна се Кобхъм. — Вземете я за всеки случай, може да се срещнете с робите. Мисля, че храмът го очистих. Това са газови бомби, Киркхайм, газови бомби. Те сега спят и пируват на сън — и отново се захили. — Изчезвайте! — изкрещя неочаквано.
Ние се върнахме в приемната. Не смеехме да се погледнем един друг в лицето. На излизане погледнах назад. Кобхъм ни следваше с поглед. А Сатаната не помръдваше. Ние влязохме в стаята и затворихме вратата.
Вътре бе пълно с дим и приличаше повече на пещ, отколкото на жилищно помещение. Първият коридор също бе задимен. Докато вторият се оказа значително по-чист. Когато се озовахме в края му, Баркър не успя да се справи веднага с панела. Но след доста усилия установи, че той се отваря като обикновена врата.
Пред нас не бе вход на тунел, а празна каменна стая с площ около двадесетина квадратни фута. Срещу нас се видя тежка и здрава стоманена врата зад решетки. От двете страни като охрана стояха двама роби. Мощните мъжаги бяха въоръжени с обичайните си камшици и ножове. Но като допълнение държаха и карабини, първото огнестрелно оръжие, което виждах в тях.
Бомбата на Кобхъм бе в джоба ми. В първия миг поисках да я използвам, но здравият разум ми подсказа, че покривът може да се срути над нас или най-малкото тунелът ще бъде запълнен от срутване. Хванах се за пистолета. Но робите ни държаха вече на мушка. Не стреляха само защото с нас бе Хари.
— Здравейте — Баркър тръгна към тях. — Здравейте, как е тук при вас?
— Вие какво търсите тук? — запита един от робите и по слабия му акцент разбрах, че е руснак… че е бил руснак, преди да стане… роб.
— Заповед на Сатаната — рязко каза Хари и посочи пушките. — Наведете ги!
Робът, който питаше, каза нещо на другия на същия непознат език, който използваше и господарят им. Онзи отвърна с кимане. Те наведоха карабините си, но продължиха да бъдат готови.
— Пропускът! — поиска робът.
— Той нали е във вас, капитане? — Баркър бързо се обърна към мен, после отново към робите. — Не, не е в него. В мен е…
Досетих се по очите му, какво би искам да направя. Ръката ми продължаваше да стои на дръжката на пистолета. От бедрото стрелях във втория роб. Той се хвана за гърдите и се строполи на пода. В същия миг Хари се хвърли на другия роб. Нещастникът падна. Преди да помръдне, го застрелях.
Не изпитах угризения на съвестта по отношение на тези убийства. Пиячите на кефтиу никога не ми заприличаха на хора. По време на войната при къде по-малки поводи бях убивал, къде по-свестни хора. Баркър обискира падналите роби. Щом намери връзката с ключовете, стана и изтича до вратата. След минута се оказахме в дълъг тунел, облицован с камък и осветен оскъдно.
— Трябва да бързаме — каза той, като затвори след нас тежката врата. — Не ми харесва това, което Кобхъм каза за бързото пътешествие. Мисля, че той ще взриви лабораторията. А там има достатъчно количество взрив, който да разнесе целият този ад на дребни парченца.
Ние се затичахме. След около хиляда фута срещнахме още една стена. Тя закриваше пътя ни и така затваряше тунела. Баркър започна трескаво да я опипва. Неочаквано тя се плъзна настрана, като по релси. Ние влязохме в отвора и побягнахме, колкото ни държаха краката.
Светлината премига и загасна. Обкръжи ни пълен мрак. Земята се разтрепери. После се чу глух тътнеж, който ми напомни гласът на събуждащ се вулкан. Аз прегърнах Ева. Подът под краката ни се разклати. Грохотът на падащите камъни изпълни ушите ни.
— Господи Боже! Сатаната заминава! — гласът на Баркър се изви истерично нагоре.
Така бе, Сатаната си отиде, но заедно с Кобхъм. И останалите ги придружаваха, живи или мъртви, всички в замъка си отидоха. И съкровищата на Сатаната, цялата красота, която бе събирал, изчезна с него. Изгорени и разбити в ужасния взрив. Неповторимите прекрасни предмети бяха унищожени навеки, без тях светът ще стане по-беден!