Аз усетих болезнена пустота. Сякаш костите ми станаха празни. Усетих съжаление и ужас — като при огромно жертвоприношение.
Ева ме прегърна за шията. Риданията й ме разтресоха. Като отхвърлих разхлабващите мисли, я прегърнах здраво и започнах да я утешавам.
Камъните престанаха да падат. Ние продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе тавана да не се срути. И изходът да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове. Но развалините намаляваха с отдалечаването ни от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която закриваше тунела и бе длъжна да служи за негов край.
На това място Баркър трябваше да употреби всичките си сили и умения, преди да намери начин да я отвори. Скалата бавно се спусна надолу. Ние поехме студен свеж вятър. Наблизо се чуваше плясъкът на спокойни вълни. Само след минута и се оказахме на скалата, на която бях видял Сатаната, когато гледаше водите на залива.
В морето се виждаха светлините на „Херувима“. Яхтата се приближи към брега. Нейният прожектор освети пристана, прехвърли се на пътя, после се насочи към гората.
Ние се спуснахме от скалата и по брега тръгнахме към пристана. В дясно небето сякаш пулсираше с необикновената си светлина. Силуетите на дърветата се полюшваха безразлично на фона на разгарящият се огън, като на японска гравюра.
Пламтеше погребалната клада на Сатаната!
Ние стигнахме пристана. Прожекторът ни освети. Ние тръгнахме смело напред. Баркър седна в лодката, която бе завързана за пристана. На яхтата решиха, че ние отиваме при тях. Те продължиха да ни осветяват.
Моторът зарева. Помогнах на Ева да се спусне в лодката, после сам скочих вътре. Баркър пусна мотора на първа скорост, лодката дръпна напред, после той превключи на пълната мощност.
Луната още не бе изгряла. Над водата се носеше лека мъгла. Огънят на погребалната клада хвърляше зловещите си отблясъци на бавните и равномерни вълни.
Насочихме се право към яхтата. Но като изминахме известно разстояние, той неочаквано рязко изви наляво и започнахме да се отдалечаваме от кораба. От палубата се понесоха резки викове. Мъглата се сгъсти. Лъчът на прожекторът се стопи в нея и изчезна от погледа ни. Той ни бе загубил и отново се върна при пристана.
Баркър насочи лодката към брега на Кънектикът. Той ми предаде кормилото, а сам се зае с мотора. Ева се долепи до мен. Аз я прегърнах със свободната си ръка и я привлякох още по-плътно. Главата и се отпусна на рамото ми.
Мислите ми се върнаха на горящия замък. Какво бе станало там? Може би звукът на взрива и пламъците ще привлекат достатъчно зрители, които като доброволни пожарникари ще се стекат от съседните селища? Всъщност, едва ли. Мястото тук е достатъчно усамотено и до него е трудно да се достигне. Но утре непременно ще дойдат. И какво ще намерят? Как ще възприемат откритото? И колко хора ще са се спасили?
А тези, които останаха в къщата на Сатаната? А тези, които загинаха от ръцете на робите и бомбите на Кобхъм? Сред тях имаше хора с високо положение. Как ще се отрази тяхното изчезване? Вестниците още дълго ще се занимават с това.
А Сатаната? В крайна сметка се оказа обикновен измамник. И бе предаден от собствените си белязани карти. Ако бе играл играта на седемте стъпки честно, той би бил непобедим. Но той не бе поискал това. Властта му се градеше на лъжата и измамата. А такава власт не може да бъде по-здрава от основите на които се крепи.
Лъжата на Сатаната го бе предала.
Измамник… но и нещо къде-къде повече.
Ще ни преследват ли отмъстители, макар и той да загина?
Какво пък, ще трябва да рискуваме.
Аз отхвърлих печалните мисли и решително се насочих към бъдещето.
— Ева — зашепнах аз, — това което имам, са онези шестдесет и шест долара и деветдесетте и пет цента, които се намираха в джоба ми, когато те срещнах.
— Е, и какво от това? — запита ме девойката и се настани по-удобно.
— Няма да стигне за меден месец — казах аз. — Разбира се, съществуват и онези десет хиляди, които получих за удара в музея. Но аз не мога да ги взема. Ще ги дам на музея. Но от анонимен „дарител“.
— Естествено — равнодушно каза Ева. — О, Джим, скъпи, как хубаво е да си свободен!