— О, доктор Консърдайн! — изхлипа девойката. — О, бедното ми братче!
— Бихте ли дошли с мен за миг, лейтенанте? — проговори докторът и после каза на човека който нарече момичето Ева: — Уолтър, наглеждай Хенри… — Той хвана лейтенанта за ръка и те тръгнаха напред по вагона.
— Хенри, седни, старче — предложи Уолтър.
— Моля те, скъпи — каза момичето.
Те ме хванаха от двете страни за ръцете и ме насочиха към седалката. Аз не се съпротивлявах. Някакво ожесточено удивление, смесено с възхищение, ме обхвана. Видях как лейтенантът и докторът нещо да разговарят, а останалите моряци да слушат разговора им. Знаех, какво им казва.
Лицето на лейтенантът се смекчи. Той и хората му ме поглеждаха с жалост, а към девойката със съчувствие. Лейтенантът зададе някакъв въпрос. Консърдайн кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към нас.
— Друже — каза успокоително лейтенантът, — разбира се, ние ще изпълним молбата ти. Щом слезем на моста и веднага ще позвъня. Клубът на Откривателите ли?
Бе така прекрасно, но за съжаление знаех какво си мисли: успокоява един луд. Кимнах уморено.
— Това разказвай на баба си. Разбира се, че няма да го направите. Но ако по някакъв начин искрица интелект засвети в мозъка ви тази вечер или поне утре, моля ви позвънете, както ви помолих.
— О, Хенри! Моля те, успокой се! — почти проплака девойката и обърна прелестния си взор към лейтенанта. — Аз съм сигурна, че този офицер ще изпълни обещанието си.
— Разбира се, че ще го изпълня — увери я той и при това дори й намигна.
Не ми остана нищо друго, освен да се засмея с пълно гърло. Нито един моряк, нито един офицер или редник, не би устоял пред такъв поглед — умоляващ, благодарен и така прелестно замислен и признателен.
— Както решите, лейтенанте — казах аз. — В нищо няма да ви виня. Аз сам бях готов да твърдя, че от центъра на Ню Йорк е невъзможно да се отвлече човек пред очите на полицаите, но явно загубих. После бях готов да се обзаложа, че това е невъзможно във вагоните на метрото. И отново загубих. Но ако вие продължите да гадаете, луд ли съм или не, позвънете в клуба.
— О, братко! — въздъхна Ева и отново заплака.
Аз се отпуснах отново в седалката и зачаках нова възможност. Девойката ме държеше за ръката и често поглеждаше лейтенанта. Консърдайн седна отдясно, а Уолтър се настани до Ева.
На бруклинския мост моряците слязоха, като неведнъж се обърнаха към нас. Аз широко се усмихнах и така отдадох чест на лейтенанта, девойката до мен предпочете благодарствената усмивка. И ако още нещо бе нужно да забрави молбата ми, то това бе именно нужното.
Качиха се много хора. С надежда разглеждах влизащите и сядащите. Но като се взирах в лицата им, надеждата ми помръкваше. печално ми бе да разбера, че старият Вандърбилд е сгрешил, когато е казал: „Проклетата тълпа“. Нужно е било да каже: „Тъпата тълпа“.
Тук имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографистка, която веднага започна да си черви устните, трима заекоподобни млади хулиганчета, италианка с четири неуморими деца, почетен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, който би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима клерка и около десетина незабележими и явно по слабоумни пътника. Въобще типично население на един вагон на нюйоркското метро. Поглед наляво, поглед надясно — единствен извод: тук не може да се мисли за присъствие на достатъчно интелект.
Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече в изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни. Погледнах почтения стар джентълмен — заприлича ми на човек, който няма да се успокои преди да си изясни, за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме задърпа за ръката и се наклони към човека в наметалото.
— Докторе — гласът и бе ясен и отчетлив и се разбираше из целия вагон. — Докторе, Хенри изглежда по-добре. Може ли да му дам, е, вие знаете какво?
— Прекрасна мисъл, мис Уолтън — отвърна докторът. — Дайте му я.
Момичето пъхна ръка в дългото си спортно палто и извади малък вързоп.
— Вземи, Хенри — тя ми го протегна. — Ето ти приятелчето, ти си така самотен без него. Вземи го!
По-скоро автоматически, отколкото съзнателно взех вързопа и го разгънах. В ръцете ми се оказа мръсна и отвратителна стара парцалена кукла. Тъпо я гледах и едва сега започнах да разбирам цялата дяволска изтънченост на подготвения ми капан. В самата смехотворност на куклата имаше някакъв първичен ужас. И след думите на момичето целият вагон ме гледаше.