Обаче най-лошото е, че имам склонност да се губя. Единствените места, до които със сигурност мога да се добера, са училището и бакалията. Не съм съвсем наясно как да стигна до мола, защото винаги Марго кара до там.
Но сега трябва да се справям, защото ще карам Кити насам-натам. Макар че, честно казано, тя се ориентира по-добре от мен в посоките; знае как да стигне до сума ти места. Но аз не искам да се налага да ми дава напътствия. Искам да се чувствам като голямата сестра; искам тя да е спокойна на задната седалка, да е спокойна, че Лара Джийн ще я откара където трябва, също както правеше Марго.
Разбира се, мога просто да използвам GPS, но би било глупаво да следвам указания за маршрута до мола, където съм ходила хиляди пъти. Трябва да го правя интуитивно, лесно, без дори да се замислям. А не да се тревожа за всеки завой, да се чудя на всеки знак за магистралата — север ли е това, юг ли е, тук ли да завия, или на следващата?
* * *
Но днес всичко върви добре. Слушам радио, пея си, дори държа волана само с една ръка. Правя го, за да симулирам увереност, защото колкото повече симулирам, толкова по-реална ще я усещам.
Всичко върви толкова добре, че поемам по краткия път, вместо по магистралата. Поемам през един краен квартал и се чудя дали това все пак е чак толкова добра идея. След няколко минути вече нищо не ми изглежда особено познато и осъзнавам, че е трябвало да завия наляво, вместо надясно. Потискам паниката, която се надига в гърдите ми, и се опитвам да се върна по същия път.
Мога да се справя, мога да се справя.
Отново кръстовище със знак стоп. Не виждам никого, затова поемам напред. Не забелязвам колата вдясно; първо я усещам.
Пищя като луда. Усещам метален вкус в устата си. Кървя ли? Да не съм си прехапала езика? Докосвам го — още си е там. Сърцето ми препуска; усещам тялото си влажно и лепкаво; опитвам се да поемам дълбоко дъх, но въздухът не иска да влезе.
Слизам с треперещи крака от колата. Другият шофьор вече е слязъл и оглежда колата си със скръстени на гърдите ръце. Стар е, по-стар от татко, със сива коса, облечен с шорти на червени омарчета. Нищо й няма на колата му; моята обаче е сплескана отстрани.
— Не видя ли знака „Стоп“? — пита той. — Да не си писала съобщение на телефона?
Клатя глава; гърлото ми се свива. Не искам да плача. Ако не плача…
Той като че ли усеща това. Бръчките от раздразнение по челото му се отпускат.
— Е, моята кола изглежда невредима — казва неохотно. — Ти добре ли си?
Пак кимам.
— Много съжалявам.
— Хлапетата трябва да внимават повече — казва той, сякаш не ме е чул.
Буцата в гърлото ми става още по-голяма.
— Много, много съжалявам, господине.
Той изсумтява.
— Трябва да се обадиш на някого да те вземе. Искаш ли да изчакам?
— Не, благодаря ви. — Ами ако е сериен убиец или отвлича деца? Не искам да оставам сама с този непознат.
Той потегля.
В този момент ми хрумва, че може би трябваше да повикам полиция, докато беше още тук. Нали трябва да се обадиш в полицията при злополука на пътя, каквато и да е? Сигурна съм, че ни казаха това на шофьорския курс. Ето, още една грешка.
Сядам на тротоара и се втренчвам в колата на Марго. Моя е от два часа и вече я потроших. Отпускам глава на коленете си и оставам така свита на кравай. Вратът започва да ме боли. Тогава рукват и сълзите. Татко няма да е доволен. Марго също. Вероятно и двамата ще решат, че не бива да шофирам из града сама, и може би ще са прави. Шофирането е огромна отговорност. Сигурно още не съм готова за нея. Може би никога няма да бъда готова. Може би дори когато остарея, сестра ми или татко още ще ме карат насам-натам, защото съм напълно безполезна.
Вадя телефона си и се обаждам на Джош. Когато вдига, казвам:
— Джош, ще ми направиш ли една услуга? — Гласът ми така трепери, че се смущавам.
Той, разбира се, чува това, защото е Джош. Веднага се напряга и пита:
— Какво е станало?
— Ударих колата. Дори не знам къде съм. Ще дойдеш ли да ме вземеш? — Голямо треперене пада.
— Ранена ли си? — пита той.
— Не, добре съм. Просто… — Ако кажа и една дума повече, ще се разплача.
— Какви улични табели виждаш, някакви магазини?
Проточвам врат да се огледам.
— „Фалстоун“. — Виждам го на най-близката пощенска кутия. — Аз съм на Фалстоун Роуд 8109.
— Тръгвам. Искаш ли да остана на телефона?
— Не, няма нужда. — Затварям и започвам да плача.
Не знам от колко време плача на тротоара, когато пред мен спира кола. Вдигам глава и виждам черното ауди на Питър Кавински, с тъмните прозорци. Единият се спуска надолу.