Пускам си момичешката група „Мотаун“, всичко необходимо е подредено в полукръг около мен. Перфораторът, който изрязва сърчица, листове хартия, снимки от списания, пистолет за лепило, машинката за тиксо с ленти в различни цветове. Сувенири като афиш от мюзикъла „Злата вещица“, който гледахме в Ню Йорк, рецепти, картинки, панделки, копченца, стикерчета, амулетчета. Един хубав албум трябва да е подобаващо ръбест, да има издутинки, които да му пречат да се затвори.
Сега работя по страницата на Джош и Марго. Не ми пука какво казва Марго. Те ще се съберат. Знам го. И дори да не се съберат, не веднага, тя не може просто да го изтрие от миналото си. Той беше голяма част от последната й година в гимназията. И затова и голяма част от живота й. Склонна съм само на един компромис — ще спестя тиксото на сърчица за тази страница, но пък като лепя обикновено тиксо на снимките, цветовете не изглеждат добре.
Затова решавам да използвам това със сърчицата. И поклащайки се на музиката, изрязвам с шаблон сърце тяхна снимка от бала. На Марго ще й хареса.
Внимателно залепвам сухо розово листенце от корсажа на роклята на Марго, когато татко чука на вратата.
— Какво ще правиш тази вечер? — пита ме той.
— Това — отвръщам и лепя още едно листенце. — Ако продължа, вероятно ще го довърша до Коледа.
— О… — Татко не си тръгва. Просто виси на прага и ме гледа. — Ами аз ще гледам новия документален филм на Кен Бърнс, ако искаш да се присъединиш.
— Може — казвам, за да съм мила. Ще е твърде трудно да сваля всичко долу и пак да го подредя. Сега тъкмо съм набрала скорост. — Защо не започнеш без мен?
— Ами добре. Оставям те тогава. — Татко слиза по стълбите.
Отнема ми голяма част от нощта, но довършвам страницата на Джош и Марго и тя става наистина много хубава. На съседната, която е „сестринска страница“, за фон използвам хартия на цветя и залепям отгоре снимка на трите ни отпреди много време. Мама я направи. Стоим пред дъба пред къщата с дрехите, с които сме били на църква. И трите сме с бели роклички и еднакви розови панделки в косите. Най-хубавото в тази снимка е, че ние с Марго се усмихваме сладко, а Кити си бърка в носа.
Усмихвам се. Кити ще получи удар, като я види. Нямам търпение.
10
Марго казва, че предпоследната година в гимназията е най-важна, най-натоварена, толкова важна, че всичко останало в живота зависи от нея. Затова предполагам, че би трябвало да приключа с всички четива за удоволствие, преди тя да започне официално следващата седмица. Седя на стълбите пред вкъщи и чета романтичен шпионски роман от осемдесетте, който купих за седемдесет и пет цента от разпродажба „Приятели на библиотеката“.
Тъкмо стигам до най-интересното (Кресида трябва да съблазни Найджъл, за да се добере до шпионските шифри!), когато Джош излиза от дома си, за да вземе пощата. Вижда ме; вдига ръка, сякаш да ми помаха, без да идва, но после все пак тръгва.
— Здрасти, хубава пижама — казва той, докато върви по алеята.
Дрехата е избеляло светлосиня на слънчогледи и се връзва на врата. Взех я от магазин за старомодни вещи със 75 процента отстъпка. И не е пижама.
— Това е дреха за слънце — казвам му и се връщам към книгата си. Опитвам се леко да скрия корицата с ръка. Последното, което ми трябва, е Джош да ми се подиграва, че чета боклуци, когато просто се опитвам да се насладя на един спокоен следобед.
Усещам, че ме гледа, скръстил ръце, чака.
Вдигам глава.
— Какво?
— Искаш ли довечера да гледаме филм в „Бес“? Дават някакъв на „Пиксар“. Може да вземем Кити.
— Разбира се, пиши ми съобщение, когато решиш да тръгнем — отвръщам и отгръщам страницата. Найджъл тъкмо разкопчава блузата на Кресида и тя се чуди кога сънотворното, което е пуснала в мерлото му, ще се задейства, като едновременно с това се надява ефектът да не е така бърз, защото Найджъл всъщност се целува доста добре.
Джош посяга надолу и опитва да види книгата. Аз плясвам ръката му, но не и преди да е прочел на глас:
— „Сърцето на Кресида запрепуска, когато Найджъл плъзна ръка по бедрото й.“ Какво четеш, за бога?
Бузите ми пламват.
— О, я млъквай.
Той отстъпва и се хили.
— Тогава те оставям с Кресида и Ноел.
Викам след него:
— Найджъл е, за твоя информация!
* * *
Кити полудява от радост, че ще излизаме с Джош. Когато той моли момичето на щанда да сложи масло върху пуканките (на дъното, по средата и отгоре) и двете кимаме одобрително. Кити сяда между нас и се смее така силно, че рита с крака във въздуха. Тя е толкова лека, че седалката постоянно се свива. С Джош се споглеждаме, усмихнати, над главата й.