— Хайде, кажи ни — моли той.
Поглеждам Кити и срещам кръвнишкия й поглед.
— Няма значение — отвръщам, внезапно притеснена. Кити е най-малката, но не е човек, с когото можеш да се закачаш.
Тогава Джош ме дърпа за вързаната на опашка коса и казва:
— О, хайде, Лара Джийн! Не ни дръж в напрежение.
Надигам се на лакът и Кити се опитва да ми запуши устата с длан.
Аз казвам през смях:
— На момчето, което харесва.
— Млъкни, Лара Джийн, млъкни!
Кити ме рита и без да иска, скъсва една от снимките на кучетата. Надава вик, пада на колене и я оглежда. Лицето й е зачервено от усилието да не се разплаче. Чувствам се като пълен задник. Сядам и се опитвам да я прегърна за извинение, но тя се извърта и ме рита толкова силно по крака, че изпъшквам. Вземам снимката и се опитвам да я залепя, но преди да успея, Кити я дърпа от ръцете ми и я дава на Джош.
— Джош, оправи я. Лара Джийн я повреди.
— Кити, само се закачах — роптая аз. Нямаше да кажа името на момчето. Никога не бих го направила.
Тя не ми обръща внимание, а Джош приглажда снимката и с концентрацията на хирург залепва двете парченца. Избърсва чело.
— Оф! Мисля, че стана.
Ръкопляскам и опитвам да уловя погледа на Кити, но тя не ме поглежда. Знам, че си го заслужих. Момчето, по което Кити си пада, е Джош.
Кити издърпва колажа си от Джош и казва сковано:
— Ще се кача горе да продължа. Лека нощ, Джош.
— Лека, Кити — отвръща той.
Аз казвам плахо:
— Лека нощ, Кити — но тя вече тича по стълбите и не ми отговаря.
Когато чуваме, че вратата на стаята й се затваря, Джош се обръща към мен.
— Много го загази.
— Знам. — Имам гадно усещане в стомаха. Защо го направих? Още докато го правех, знаех, че не бива. Марго никога не би ми причинила такова нещо. От големите сестри не се очаква да се държат така с малките, особено когато съм толкова по-голяма от Кити.
— Кого харесва хлапето?
— Едно момче от училище.
Джош въздъхва.
— Че не е ли малка да си пада по момчета? Струва ми се твърде малка за такива неща.
— Аз си падах по момчета, когато бях на девет — казвам му. Все още мисля за Кити. Чудя се как да я накарам да ми се отсърди. Имам чувството, че този път няма да мина с курабийки.
— Кой е? — пита Джош.
— Кой какво? — Може би ако успея да убедя татко да й купи кученце…
— Кое е първото момче, по което си падаше?
— Ами… Първата ми истинска тръпка ли? — Случваше ми се в детската градина, в първи и във втори клас, доста често, но те всъщност не се броят. — Първото, което има значение ли?
— Разбира се.
— Ами… предполагам, че Питър Кавински.
Джош буквално се задавя.
— Кавински? Майтапиш ли се? Той е толкова очевиден. Мислех си, че ти би харесала някой по-… не знам, не толкова очевиден. Питър Кавински е такова клише. Той е като картонен макет на „готин тип“ от филм за гимназисти.
Свивам рамене.
— Ти попита.
— Леле… — казва той и клати глава. — Просто… леле.
— Той тогава беше друг. Искам да кажа, че пак си беше Питър, но не чак толкова. — Джош не изглежда убеден и аз добавям: — Ти си момче, затова не можеш да разбереш за какво говоря.
— Права си. Не разбирам!
— Хей, ами ти нали си падаше по госпожица Ротсчайлд!
Сега е негов ред да почервенее.
— Тя беше много красива тогава!
— Да бе — поглеждам го многозначително. — Тя беше „много красива“. — Съседката от отсрещната къща, госпожица Ротсчайдц, косеше моравата си по хавлиени шорти и горнище на бански. По онова време съседските момчета се събираха да играят в двора на Джош — удобно близо.
— Както и да е, тя не ми е първата тръпка.
— Не е ли?
— Не. Ти беше.
Трябват ми няколко секунди да смеля това. Дори тогава успявам да изрека само:
— Ъ?
— Когато се нанесохме тук, преди още да те опозная добре. — Изритвам го в пищяла заради това и той изохква. — Тогава бях на дванайсет, а ти на единайсет. Дадох ти да караш моята тротинетка, не помниш ли? Най-ценното ми притежание. Събирах за нея пари цели два рождени дни. И ти позволих да се повозиш.
— Реших, че просто си щедър.
— Ти я счупи и хубаво се ожули — продължава той. — Помниш ли?
— Да, помня, че ти плака.
— Не съм плакал. Бях разбираемо разстроен. И това беше краят на малката ми тръпка. — Той става да си върви и излизаме в коридора.
Преди да отвори вратата, Джош се обръща и ми казва:
— Не знам какво щях да правя, ако не беше наблизо, след… като Марго ме разкара. — Лицето му става розово под сладките лунички по бузите. — Ти ми помагаш да продължа, Лара Джийн. — Той ме поглежда и аз чувствам отново всичко — всеки спомен, всеки прекаран заедно миг. После ме прегръща бързо и силно и изчезва в тъмното.