— С коя кола ще отидеш? Ти потроши колата на Марго.
Ох.
— Ще взема колата на татко, когато се върне от супермаркета. — Отдалечавам се от нея достатъчно, че да не може да ме изрита или удари. — Няма нужда да ставаш гадна, Катрин.
Кити буквално изръмжава и точно на такава реакция се надявах. Мразя, когато е сърдита и мълчи. Но после тя се извърта и с гръб към мен, казва:
— Не ти говоря. Знаеш какво направи, затова не ми се умилквай. — Следвам я из стаята, опитвам се да я провокирам да говори с мен, но няма смисъл. Оставам пренебрегната. Затова се отказвам и се връщам в стаята си, пускам саундтрака на „Русалки“. Подреждам дрехите си за първата училищна седмица на леглото, когато получавам съобщение от Джош. Лека тръпка плъзва по гръбнака ми, щом виждам името му на телефона, но строго си напомням какво съм се зарекла. Той още е на Марго, не е твой. Няма значение, че са скъсали. Той първо беше неин, което значи, че е неин завинаги.
Искаш ли да караме колела по алеята до парка?
Карането на колело е типично за Марго. Тя обича да обикаля по пътеки и алеи — пеша или с колело. Не и аз. Джош също го знае. Аз дори нямам вече колело, а това на Марго е твърде голямо за мен. Колелото на Кити ми е повече по мярка.
Пиша му, че не мога; трябва да помогна на татко вкъщи. Не е съвсем лъжа. Татко наистина ме помоли да му помогна да пресади няколко растения.
За какво има нужда от помощ?
Какво да отговоря? Трябва да внимавам с извиненията; Джош лесно ще погледне през прозореца и ще разбере дали съм у дома. Отговарям неясно:
Просто разни работи.
Доколкото го познавам, ще се появи с лопата или гребло, или друг инструмент, необходим за разните работи. После ще остане за вечеря.
Той каза, че му помагам да продължи. Аз, Лара Джийн. Искам да съм този човек за него, искам да съм онази, която му помага да продължи в труден момент. Искам да съм неговият пазач на фара, докато чакаме завръщането на Марго. Но е трудно. По-трудно, отколкото си мислех.
15
Събуждам се щастлива, защото обичам първия учебен ден повече от последния учебен ден. Първите са най-хубави, тъй като са начала.
Докато татко и Кити се мият на горния етаж, аз правя пълнозърнести палачинки с резенчета банан, любимите на Кити. Закуската за първия учебен ден винаги беше голямо събитие за мама, после Марго я пое, а сега предполагам, че е мой ред. Палачинките са твърде плътни, не така леки и пухкави като на Марго. А кафето… е, кафето трябва да е кафяво като какао, нали? Когато татко слиза, казва ведро:
— Надушвам кафе! — После отпива, вдига палец към мен, но забелязвам, че не повтаря. Предполагам, че все пак съм по-добър пекар, отколкото готвач.
— Приличаш на селянка — казва ми Кити с лека злоба и аз разбирам, че все още ми е малко ядосана.
— Благодаря — отвръщам. Облечена съм с къс гащеризон и риза на цветя с висока яка. Наистина изглежда малко фермерско, но според мен по хубав начин. Марго е оставила кафявите си боти с връзки, които са ми само с половин размер по-големи. С по-дебели чорапи ми стават идеално.
— Ще ми сплетеш ли косата настрани? — питам Кити.
— Не заслужаваш да ти правя плитка — отвръща тя, докато облизва вилицата си. — Освен това ще отнеме много време.
Кити е само на девет, но има много добър вкус за мода.
— Съгласен съм — казва татко, без да вдига поглед от вестника си.
Слагам чинията си в мивката и после поставям торбичката с обяда на Кити до чинията й. Сложила съм най-любимите й неща: сандвич с бри, чипс барбекю, шарени сладки и хубав ябълков сок.
— Да изкарате чудесен първи ден — казва татко и приготвя буза за целувка, аз се навеждам и му давам една.
Опитвам се да целуна и Кити, но тя се извръща.
— Сложих ти от любимия ябълков сок и любимото сирене — казвам умолително. Наистина не искам да започваме учебната година в лошо настроение.
— Благодаря ти — изсумтява тя.
Преди да успее да ме спре, я прегръщам и я стискам така силно, че тя изписква. После вземам новата си раница на цветя и тръгвам към вратата. Нов ден, нова година. Имам чувството, че ще е хубава.
Джош вече е в колата и аз хуквам към него, отварям вратата и сядам вътре.
— Тъкмо навреме — казва той. Вдига ръка, за да ударя дланта му, аз го правя и се получава много задоволителен плясък. — Тази беше добра — отбелязва той.
— Поне осмица — съгласявам се.
Профучаваме покрай басейна, покрай табелата за нашия квартал и после покрай „Уендис“.