Ако трябва да определя защо Марго го обича, мисля, че го обича, защото всички го обичаме.
В дневната сме и Кити лепи картинки на кучета върху огромен картон. Навсякъде около нея са пръснати парченца хартия. Тя си тананика и казва:
— Когато татко ме попита какво искам за Коледа, ще му кажа: „Избери ми една от тези породи и ще съм послушна“.
Марго и Джош седят на дивана; аз лежа на пода и гледам телевизия. Джош направи огромна купа с пуканки и аз им се посветих, грабя с шепи.
Започва реклама на парфюм: по улиците на Париж тича момиче, пъстрата й рокля е тънка като салфетка. Какво не бих дала да съм това момиче, което тича с тънка като салфетка рокля из улиците на Париж напролет! Сядам толкова внезапно, че се задавям с пуканка. Между кашлянията казвам:
— Марго, нека се срещнем в Париж през пролетната ми ваканция! Вече си се представям как се вихря с фъстъчена сладка в едната ръка и малинова в другата.
Очите й светват.
— Мислиш ли, че татко ще те пусне?
— Разбира се, заради културата. Трябва да ме пусне. — Но всъщност никога не съм летяла сама. Освен това никога не съм напускала страната. Дали Марго ще ме посрещне на летището, или ще се наложи да стигна до хостела сама?
Джош сигурно вижда внезапната тревога на лицето ми, защото казва:
— Не се тревожи. Баща ти определено ще те пусне, ако и аз дойда с теб.
Засиявам.
— Да! Може да отсядаме в хостели и ще ядем само пасти и сирене.
— Може да идем на гроба на Джим Морисън! — възкликва Джош.
— Може да идем в парфюмерия и да си поръчаме индивидуални аромати! — предлагам аз, а той сумти.
— Сигурен съм, че индивидуалните аромати в парфюмерия ще ни струват колкото седмичен престой в хостел — казва Джош и сръчква с лакът Марго. — Сестра ти страда от грандоманщина.
— Тя е най-изисканата от трите — съгласява се Марго.
— Ами аз? — изскимтява Кити.
— Ти ли? — изсумтявам. — Ти си най-неизисканата от момичетата Сонг. Налага се да те моля да си миеш краката преди лягане, какво остава да се изкъпеш.
Тя сбърчва лице и почервенява.
— Не говорех за това, тъпо додо. Говоря за Париж.
Аз я отрязвам небрежно:
— Ти си твърде малка, за да отседнеш в хостел.
Тя се примъква към Марго и се покатерва в скута й, макар че вече е на девет и е прекалено голяма, за да сяда в хорските скутове.
— Марго, може ли и аз да дойда?
— Може да си направим семейна ваканция — казва Марго и я целува по бузата. — Ти, Лара Джийн и татко ще дойдете.
Смръщвам се. Не такова пътуване до Париж си представях. Джош изрича беззвучно над главата на Кити: „Ще говорим после“, и аз дискретно вдигам палци.
* * *
Късно през нощта е. Джош отдавна си е отишъл. Кити и татко спят. Ние сме в кухнята. Марго седи до масата пред компютъра си; аз седя до нея, оформям на топчета тесто за сладки и ги овалвам в канела и захар. Правя курабийки, за да си върна благоразположението на Кити. Когато отидох да й пожелая лека нощ, тя се обърна на другата страна и не ми продума, защото още е убедена, че се опитвам да я изключа от екскурзията до Париж. Планирам да сложа курабийките в чиния до възглавницата й, за да усети аромата им, когато се събуди.
Марго е необичайно мълчалива, но внезапно вдига поглед от компютъра и казва:
— Тази вечер скъсах с Джош. След вечеря.
Тестеното топче пада от пръстите ми в купата със захар.
— Време беше — казва тя. Очите й не са зачервени, не е плакала. Не, не е. Гласът й е напълно спокоен. Изглежда съвсем добре. Защото Марго винаги изглежда добре, дори когато не е.
— Не разбирам защо трябваше да късате — казвам аз. — Не е нужно да късате само защото отиваш в колеж.
— Лара Джийн, аз отивам в Шотландия, а не в университета на Вирджиния. „Сейнт Андрюс“ е на шест хиляди и четиристотин километра от тук. — Тя намества очилата си. — Какъв смисъл има?
Не мога да повярвам, че го казва.
— Смисълът е, че това е Джош. Джош, който те обича повече, отколкото момче някога е обичало момиче!
Марго извърта очи. Мисли, че драматизирам, но е вярно — Джош така я обича. Той дори не поглежда друго момиче.
— Знаеш ли какво ми каза мама веднъж? — пита ме тя внезапно.
— Какво? — За миг забравям за Джош. Защото каквото и да правя, дори да споря с Марго или да ме връхлита автомобил, аз винаги ще спра, за да чуя нещо за мама. Всяка подробност, всеки спомен на Марго за нея — искам ги. Все пак съм в по-добро положение от Кити. Тя няма нито един свой спомен за мама. Толкова сме й говорили за нея, че сега нашите спомени са и нейни.