— Всичко е наред — отвръщам.
Постъпвам както би постъпила тя, което означава да се справя сама.
— Определено ми се струва, че е станало нещо. — Марго се прозява. — Кажи ми.
— Продължавай да спиш, Гого.
— Добре — отвръща тя и пак се прозява.
Затваряме и аз си правя сладолед с плодов сироп направо в картонената кутия: шоколадов сос, бита сметана, натрошени ядки. Всичко. Вземам го в стаята си и го ям легнала. Приемам го като лекарство, докато не го изяждам всичкия, до последната хапка.
18
Малко по-късно се събуждам и виждам, че Кити стои пред леглото ми.
— По чаршафите ти има сладолед — информира ме тя.
Изстенвам и се обръщам настрани.
— Кити, днес това е най-малкият ми проблем.
— Татко пита дали искаш пиле за вечеря, или хамбургери. Аз гласувах за пиле.
Сядам. Татко си е у дома! Може той да знае нещо. Нали го беше обхванала манията да почиства и изхвърля разни неща. Може би е сложил кутията ми за шапки някъде другаде и писмото до Питър е просто нещастна случайност.
Скачам от леглото и тичам надолу, сърцето ми бумти в гърдите. Татко е в кабинета си, сложил е очилата си и чете дебела книга за картините на Одюбон.
Питам на един дъх:
— Тате-виждал-ли-си-ми-кутията-за-шапки?
Той вдига поглед, изглежда разсеян и осъзнавам, че още е с птиците на Одюбон и не е напълно съсредоточен върху трескавото ми състояние.
— Каква кутия?
— Моята кутия за шапки, която мама ми даде!
— О, онази ли… — казва той, но още изглежда объркан. Сваля очилата си. — Не знам. Може да е последвала ролерите ти.
— Какво означава това? Какво говориш?
— „Гудуил“. Има някаква възможност да съм ги отнесъл в „Гудуил“.
Ахвам и татко казва отбранително:
— Онези ролери дори не ти стават вече. Само заемаха място!
Свличам се на пода.
— Те бяха розови и много стари, пазех ги за Кити… но не става дума за тях. Не ми пука за ролерите. Пука ми за кутията за шапки! Татко, нямаш представа какво си направил. — Той става и се опитва да ме вдигне от пода. Съпротивлявам се и се просвам по гръб като обърнала корем златна рибка.
— Лара Джийн, дори не знам дали съм я изхвърлил. Ела да огледаме къщата, става ли? Не се паникьосвай все още.
— Можеше да е само на едно място, а я няма там. Няма я.
— Тогава утре ще проверя в „Гудуил“ на път за работа — казва той и кляка до мен. Гледа ме с онзи поглед — съчувствен, но и изнервен и объркан, като „Как е възможно моята разумна и разсъдлива ДНК да създаде такава откачена дъщеря?“.
— Късно е. Късно е. Няма смисъл.
— Какво в тази кутия беше толкова важно?
Усещам как мелбата се пресича в стомаха ми. За втори път днес имам чувството, че ще повърна.
— Всичко.
Той прави гримаса.
— Наистина не знаех, че е от майка ти или че е толкова важна. — Когато тръгва към кухнята, добавя: — Ще искаш ли една мелба преди вечеря? Ще ти оправи ли настроението?
Сякаш десерт преди вечеря може да ми оправи настроението, да не съм на годините на Кити, аз съм на шестнайсет и карам седемнайсетата. Дори не го удостоявам с отговор. Просто лежа на пода, залепила буза за хладното дърво. Освен това не остана сладолед, но той сам ще го разбере скоро.
Дори не ми се мисли, че Джош ще прочете онова писмо. Не искам да мисля. Твърде ужасно е.
* * *
След вечерята (пиле, по заявка на Кити) мия чиниите в кухнята, когато на вратата се звъни. Татко отваря и чувам гласа на Джош:
— Здравейте, доктор Кови. Лара Джийн тук ли е?
О, не. Не не не не не. Не мога да го видя сега. Знам, че ще се наложи все някога, но не днес. Не точно в тази секунда. Просто не мога.
Пускам чинията в мивката и бягам през задната врата, по стълбите на верандата, през задния двор към двора на Пиърс. Катеря се по дървената стълба и се качвам в старата къщичка на дървото на Каролин Пиърс. Не съм идвала тук от прогимназията. Преди това понякога се качвахме тук нощем — с Крис, Дженевив и Али, а няколко пъти и с момчета.
Свита на топка, надничам през дървените дъски и чакам, докато Джош тръгва към дома си. Щом се уверявам, че е влязъл, слизам по стълбата и се връщам вкъщи. Днес доста потичах. Като се замисля, направо съм изтощена.
19
На следващата сутрин се събуждам нов човек. Вече съм момиче с план. Просто ще избягвам Джош завинаги. Чисто и просто. Ако не завинаги, поне докато това отшуми и той забрави за писмото ми. Все още съществува миниатюрен шанс дори да не го е получил. Вероятно е изпратено само писмото до Питър! Не се знае.