Мама винаги казваше, че оптимизмът е най-хубавото ми качество. Крис и Марго твърдят, че е дразнещо, но аз отвръщам, че никой не е умрял, защото е гледал на живота откъм хубавата му страна.
Когато слизам, татко и Кити вече са на масата и ядат сандвичи. Аз си правя купа зърнена закуска и сядам при тях.
— Ще се отбия в „Гудуил“ на път за работа — казва татко, докато дъвче сандвича над вестника си. — Сигурен съм, че кутията за шапки ще се появи.
— Няма я кутията ти за шапки? — пита ме Кити. — Онази, която мама ти даде.
Кимам и пълня уста със зърнената закуска. Трябва скоро да изляза, иначе рискувам да се натъкна на Джош.
— А какво имаше в нея? — пита Кити.
— Лично е — отвръщам. — Достатъчно е да знаеш, че за мен беше много ценно.
— А ще се ядосаш ли на татко, ако никога не си върнеш тази кутия? — пита Кити и сама си отговаря: — Съмнявам се. Ти не можеш да се сърдиш дълго.
Вярно е. Никога не съм могла да се сърдя дълго.
Татко поглежда над вестника си и пита Кити:
— Какво имаше в тази кутия, за бога?
Тя свива рамене и казва с пълна уста:
— Вероятно френски баретки?
— Не, не са френски баретки — отвръщам и ги гледам гадно. — Сега, ако ме извините, не искам да закъснявам за училище.
— Не тръгваш ли малко рано?
— Днес ще взема автобуса. — Вероятно всеки ден, докато оправят колата на Марго, но не е нужно те да знаят това.
20
Случи се някак странно спокойно. Като влакова катастрофа на забавен кадър. Защото, за да стане такъв тотален провал, всичко трябва да се пресече и сблъска по точния начин в точния погрешен момент.
Ако шофьорът на автобуса не беше излязъл трудно от задънената улица, заради което стигна до училище с четири минути закъснение, никога нямаше да се натъкна на Джош.
Ако колата на Джош беше запалила и не се бе наложило баща му да го докара, никога нямаше да мине покрай моето шкафче.
И ако Питър не трябваше да отиде в кабинета на училищния съветник госпожица Утън, той нямаше да мине по коридора десет секунди по-късно. И може би всичко това изобщо нямаше да се случи. Но се случи.
Аз съм до шкафчето си; вратата заяжда, опитвам се да я отворя. Накрая успявам и ето го Джош, стои до мен.
— Лара Джийн… — Изглежда смаян, объркан. — От снощи се опитвам да говоря с теб. Идвах, но не те намериха… — Държи писмото ми. — Не разбирам. Какво е това?
— Не зная… — чувам се да казвам някак много отдалече.
Сякаш се нося над себе си и гледам как протичат събитията.
— Искам да кажа… от теб е, нали?
— О, ами. — Поемам дъх и вземам писмото. Едва потискам желанието да го скъсам. — Откъде се взе това?
— Дойде по пощата. — Джош пъха ръце в джобовете си. — Кога си го писала?
— Ами преди много време — отвръщам. Изсмивам се тихичко. — Дори не помня кога. Сигурно е било в прогимназията.
Браво, Лара Джийн. Продължавай.
Той казва бавно:
— Ясно… но ти споменаваш, че си ходила на кино с Марго, Майк и Бен. Това беше преди година-две.
Прехапвам долната си устна.
— Вярно. Искам да кажа, че беше горе-долу отдавна. Така, принципно погледнато. — Усещам, че сълзите ми ще избият в очите, ако изгубя концентрация дори за секунда, а тогава ще се разрева и ще влоша положението още повече, ако това изобщо е възможно. Трябва да съм спокойна, небрежна и непукистка. Сълзите ще прецакат всичко.
Джош се взира така усилено в мен, че се налага да извърна поглед.
— Ами тогава… Ти… имала ли си чувства към мен, или…?
— Аз… ами да, разбира се, по едно време си падах по теб, преди с Марго да започнете да излизате. Преди милион години.
— А защо не си ми казала? Защото, Лара Джийн… Господи. Не знаех. — Не сваля очи от мен, объркан е, но има и нещо друго. — Това е откачено. Дойде ми изневиделица.
Сега ме гледа така, че внезапно се пренасям назад във времето, в един летен ден, когато бях на четиринайсет, а той на петнайсет и се връщахме към дома отнякъде си. Той ме погледна така интензивно, че бях сигурна, че ще опита да ме целуне. Притесних се, затова се скарах с него и той повече не ме погледна така.
Досега.
Недей. Моля те, недей.
Каквото и да си мисли, каквото и иска да каже, просто не ща да го чувам. Ще направя всичко, буквално всичко, за да не го чуя.
Затова бързам да заявя:
— Излизам с едно момче.
Ченето му увисва.
— Какво?
Какво?