— Аха. Излизам с едно момче и много, много го харесвам, затова, моля те, не се тревожи по въпроса. — Размахвам писмото, все едно е просто хартийка, боклук, сякаш навремето не съм си изплаквала, буквално, сърцето над него. Пъхам го в чантата си. — Когато го писах, бях много объркана; дори не знам как така е изпратено. Честно, не си струва да говорим за него. Така че, моля те, моля те, не казвай на Марго.
Той кима, но не е достатъчно. Трябва ми вербално потвърждение. Трябва да чуя как думите излизат от неговата уста. Затова добавям:
— Заклеваш ли се? В живота си? — Ако Марго някога научи… ще ми се прииска да умра.
— Добре, заклевам се. Та ние не сме говорили, след като замина.
Издишвам продължително.
— Супер. Благодаря. — Понечвам да си тръгна, но Джош ме спира.
— Кой е той?
— Кой?
— Онзи, с когото излизаш.
И тогава го виждам. Питър Кавински върви по коридора. Като по магия. Красив, тъмнокос Питър. Заслужава направо саундтрак, толкова добре изглежда.
— Питър. Кавински. Питър Кавински! — Звънецът бие и аз се понасям покрай Джош. — Трябва да вървя! Ще говорим по-късно!
— Чакай! — вика той.
Хуквам към Питър и се хвърлям в прегръдките му като оръдейно гюле. Увивам ръце на врата му и крака на кръста му, дори не знам откъде тялото ми се сеща за такива неща, защото абсолютно никога не съм докосвала така момче, през целия си живот. Сякаш сме във филм и се лее музика, а зад нас се разбиват вълни. Само дето Питър изглежда смаян и недоумяващ, вероятно и малко развеселен, защото Питър обича да бъде развеселяван. Вдига вежди и казва:
— Лара Джийн? Какво по…
Не отговарям. Просто го целувам.
Първата ми мисъл е: „Устните ми помнят неговите“.
Втората: „Надявам се, че Джош гледа. Трябва да гледа, че иначе всичко ще е напразно“.
Сърцето ми бие толкова бързо, че забравям да се страхувам дали постъпвам правилно. Защото за около три секунди той отвръща на целувката ми. Питър Кавински, момчето, за което мечтае всяко момиче, отвръща на целувката ми.
Не съм целувала много момчета досега. Питър Кавински, Джон Амброуз Макларън, братовчеда на Али Филдман със странните очи, и сега пак Питър.
Отварям очи и той се взира в мен със същото изражение. Казвам му много искрено:
— Благодаря ти.
Той отговаря:
— Моля, няма защо. — Аз изскачам от прегръдката му и хуквам в противоположната посока.
* * *
Минава целият час по история и доста от английския, преди сърцето ми да се успокои. Целунах Питър Кавински. В коридора, пред всички. Пред Джош.
Явно е, че не го бях обмислила добре. Точно това би казала Марго, включително и най-вече с „явно“. Ако го бях обмислила, щях да измисля някакво гадже, а нямаше да избера истинско момче. И по-конкретно, нямаше да избера Питър К. Той буквално е възможно най-лошият избор, защото всички го познават. Той е Питър Кавински, за бога! Кавински от Джен и Кавински. Няма значение, че са скъсали. Те са институция в тази институция.
Прекарвам остатъка от деня в криене. Дори ям обяда си в женската тоалетна.
Последният час за деня е физическо. С Питър. Треньор Уайт ни води при уредите с тежести и ние трябва да се упражняваме да се учим да ги използваме. Питър и приятелите му вече знаят как да ги използват, затова се отделят от групата и се състезават да целят коша, и аз нямам възможност да говоря с него. По едно време усеща, че го гледам, и ми смига, от което ми се приисква да се съсухря и да пукна.
След часа го чакам пред момчешката съблекалня, мисля какво ще му кажа, как ще му обясня. Ще започна със: „Та значи, за сутринта…“, и после ще се изсмея леко, в смисъл на: Голяма веселба падна, нали!
Питър излиза последен. Косата му е мокра от душа. Странно е, че момчетата се къпят в училище, а момичетата никога не го правят. Чудя се дали имат отделни кабинки, или просто няколко душа и никакво усамотение.
— Здрасти — казвам му, когато ме вижда, но той не спира.
Занареждам бързо след него:
— За тази сутрин… — смея се, той се обръща и просто ме гледа.
— О, да. Какво за това?
— Беше глупава шега — започвам.
Той скръства ръце и се обляга на шкафчетата.
— Има ли нещо общо с писмото, което ми изпрати?
— Не. Всъщност да. Косвено.
— Виж — казва той внимателно. — Мисля, че си сладка. По един откачен начин. Но с Джен тъкмо скъсахме и в момента не съм в състояние да мисля за ново гадже. Така че…
Ченето ми увисва. Питър Кавински ме разкарва! Та аз дори не го харесвам, а пък той ме разкарва. Освен това съм била „откачена“? Колко да съм „откачена“? „Сладка по един откачен начин“ е обида. Тотална обида!
Той още говори, още ме гледа милозливо.