Пази се, Кени. Желая ти прекрасно лято и много хубав живот.
С обич,
Лара Джийн
Притискам писмото до гърдите си.
Това е първото ми любовно писмо. Радвам се, че се върна при мен. Обаче предполагам, че нямаше да е много зле, ако Кени Донати беше разбрал, че е помогнал на двама души на онзи летен лагер — на хлапето, което едва не се удави в езерото, и на дванайсетгодишната Лара Джийн Сонг Кови.
23
Когато татко има почивен ден, готви корейска храна. Не е съвсем автентична и понякога просто отива до корейския магазин и купува полуготови гарнитури и мариновано месо, но друг път се обажда на баба, за да я пита за рецепта, и опитва да приготви ястието. Там е работата: опитва се. Той не го казва, но аз знам, че го прави, защото не иска да загубим връзката си с корейската ни част и храната е единственият начин да допринесе за това. След като мама почина, той се опитваше да ни накара да играем с други корейчета, но винаги ставаше някак неловко и насилено. Само дето аз наистина си паднах по Едуард Ким. Слава богу, че тази тръпка така и не прерасна в истинско влюбване — иначе щях да съм написала писмо и на него, и той щеше да се превърне в поредния човек, когото трябва да избягвам.
Татко прави бо сам, което представлява нарязана свинска плешка, увита с маруля. Предната вечер я накисва в саламура от захар и сол и я пече цял ден. С Кити все я проверяваме; мирише толкова хубаво.
Когато най-сетне идва време да ядем, татко е подредил масата много красиво. Сребърна купа с листа маруля, току-що измити, по тях още блестят капчици вода; купа от рязано стъкло с кимчи, което купи от „Хоул Фудс“, малка купичка с люта паста, соев сос с лук и джинджифил.
Татко прави артснимки на масата.
— Ще изпратя една на Марго, за да я види и тя — казва той.
— Кое време е там сега? — питам го. Днес е уютно: почти шест часът е, а още съм по пижама. Седя на голямото кресло с облегалки за ръцете в трапезарията и прегръщам коленете си.
— Единайсет. Сигурен съм, че още не си е легнала — казва татко и продължава да снима. — Защо не поканиш Джош? Ще ни трябва помощ, за да изядем всичката тази храна.
— Сигурно е зает — отвръщам бързо. Още не съм измислила какво ще му кажа за мен и Питър, особено пък за мен и него.
— Е, опитай. Той обича корейска храна. — Татко премества плешката към центъра на масата. — Побързай, преди моето бо сам да изстине!
Преструвам се, че пиша съобщение. Малко ми е гузно, че лъжа, но татко би разбрал, ако знаеше фактите.
— Не разбирам защо вие, децата, все пишете съобщения, когато можете да се обадите. Така ще получите отговор веднага, без да чакате.
— Татко, много си старомоден — отвръщам и поглеждам телефона си. — Джош не може да дойде. Хайде да ядем. Кити! Вечерята!
— Идаааа — вика Кити от горния етаж.
— Е, може би той ще се отбие по-късно и ще хапне от остатъците — казва татко.
— Татко, Джош си има свой живот. Защо ще идва тук, когато Марго я няма? Освен това те дори вече не са заедно, забрави ли?
Татко прави объркана физиономия.
— Какво? Не са ли?
Предполагам, че Марго все пак не му е казала. Макар че той можеше да се досети и сам, когато Джош не дойде на летището да я изпрати. Как така татко не знае нищо? Нали има очи и уши?
— Не, не са. И между другото, Марго е в колеж в Шотландия. А аз се казвам Лара Джийн.
— Добре, добре, баща ти хич го няма — отвръща той. — Схванах. Няма нужда да прекаляваме. — Почесва се по брадичката. — Господи, мога да се закълна, че Марго не е споменавала нищо…
Кити връхлита в трапезарията.
— Мляс, мляс, мляс. — Тръшва се на стола и забива вилицата в месото в чинията си.
— Кити, трябва първо да се помолим — казва татко и сяда на стола си.
Ние се молим преди хранене само когато ядем в трапезарията, а ядем в трапезарията само когато татко готви корейско или в Деня на благодарността, или на Коледа. Мама ни водеше на църква, когато бяхме малки, а след като тя умря, татко се опита да продължи, но понякога работеше в неделя и започнахме да ходим на църква все по-рядко.
— Благодарим ти, Господи, за храната, с която си ни благословил. Благодаря ти за моите красиви дъщери и моля те, грижи се за Марго. В името на Исуса Христа, амин.
— Амин — отекнахме ние.
— Изглежда страхотно, нали, момичета? — Татко се хили, докато пълни листо маруля със свинско, ориз и кимчи. — Кити, ти знаеш как се прави, нали? Като малко тако.
Кити кима и следва примера му.
И аз правя рулце от маруля и едва не го изплювам. Свинското е много, много солено. Толкова солено, че ще се разплача. Но продължавам да дъвча, Кити ми прави ужасена физиономия, но аз я поглеждам предупредително — тихо. Татко още не е опитал; снима чинията си.