— Помниш ли онзи път… — започва тя, после разказва историята, сякаш е участвала и не е била малко бебе. — Каза ми да не отивам в колеж, докато имам гадже. Не искала да се превърна в момичето, което плаче по телефона на гаджето си и казва „не“ вместо „да“ на всичко.
Предполагам, че Шотландия е нейното „да“. Разсеяно загребвам малко от тестото и го пъхам в устата си.
— Не яж сурово тесто — казва ми Марго.
— Джош никога не би те спрял да направиш нещо. Той не е такъв. Помниш ли, че когато искаше да станеш президент на ученическия съвет, той се зае с кампанията ти? Той е най-големият ти фен!
Устните на Марго се извиват надолу, аз ставам и я прегръщам през врата. Тя отпуска глава назад и се усмихва.
— Добре съм. — Но не е добре, знам, че не е.
— Още не е късно. Можеш да идеш при него сега и да му кажеш, че си размислила.
Марго клати глава.
— Свършено е, Лара Джийн. — Пускам я и тя затваря лаптопа. — Кога ще е готова първата партида? Гладна съм.
Поглеждам магнитния таймер на хладилника.
— След четири минути. — Сядам пак и добавям: — Не ме интересува какво казваш, Марго. С връзката ви не е свършено. Ти го обичаш твърде много.
Тя клати глава.
— Лара Джийн — започва с познатия, изпълнен с търпение глас, сякаш съм дете, а тя мъдра зряла жена на четиридесет и две.
Размахвам лъжица с тесто под носа й, тя се поколебава, но после отваря уста. Храня я като бебе.
— Почакай и ще видиш, вие с Джош ще се съберете пак след ден, е, може би два. — Но още докато го изричам, знам, че не е вярно. Марго не е такова момиче, да скъса, а после да се върне; щом е решила нещо, край. Няма колебания, няма съжаления. Както тя казва: приключа ли, край.
Иска ми се (и тази мисъл ме е спохождала толкова пъти, че не мога да ги преброя) да приличам на Марго. Защото понякога имам чувството, че никога няма да приключа.
По-късно, след като измих съдовете, подредих сладките в чиния и ги положих на възглавницата на Кити, отивам в стаята си. Не включвам осветлението. Приближавам се до прозореца. У Джош още свети.
2
На сутринта Марго прави кафе, а аз сипвам зърнена закуска в купички и изричам онова, за което мисля, откакто станах.
— Сигурно знаеш, че татко и Кити много ще се разстроят.
Докато с Кити си мием зъбите, аз се изкушавам да изплюя камъчето, но тя още ми е ядосана заради снощи и затова си мълча. Дори не споменава сладките, макар че ги е изяла, защото в чинията бяха останали само трохи.
Марго въздиша тежко.
— Значи, трябва да остана с Джош заради теб, татко и Кити?
— Не, просто казвам.
— Той и без това ще продължи да идва често при вас, след като замина.
Смръщвам се. Не ми беше хрумнало, че Джош ще спре да идва, защото Марго я няма. Той идваше много преди да станат гаджета, затова не виждам причина да спира.
— Сигурно. Той много обича Кити.
Марго натиска бутона на кафе машината. Гледам я супервнимателно, защото винаги тя прави кафето, аз никога не съм го правила и след като замине (само след шест дни), няма да е зле да знам как става. С гръб към мен, Марго добавя:
— Може би не бива да им казвам.
— Хм, вероятно ще се досетят, ако той не дойде на летището, Гого. — Това е моят прякор за нея, като при го-го ботушките[1]. — Колко точно чаши вода слагаш? И колко лъжички кафе?
— Ще ти го запиша — уверява ме Марго. — В бележника.
Държим един бележник до хладилника. По идея на Марго, разбира се. В него са всички важни телефонни номера, графикът на татко и кой ще кара Кити на училище.
— Да не забравиш да запишеш и номера на новото химическо чистене — казвам аз.
— Вече го записах. — Марго реже банан за зърнената си закуска: всяко резенче е съвършено тънко. — И без това не е нужно Джош да идва на летището с нас. Нали знаеш, че не обичам тъжните сбогувания. — Тя прави физиономия, която казва: „Ужас, емоции!“.
Да, знам.
Когато Марго реши да учи в Шотландия, го почувствах някак като предателство. Знаех, че този момент наближава, защото, разбира се, тя все някъде трябваше да учи в колеж. И разбира се, че ще иде в Шотландия да учи антропология, защото това е Марго, момичето с картите, пътеводителите и плановете. Разбира се, че един ден щеше да ни напусне.
Още съм й ядосана, само мъничко. Само съвсеееем мъничко. Естествено, знам, че не е виновна тя. Но заминава толкова далече, а винаги сме казвали, че момичетата Сонг ще бъдат заедно завинаги. Първо Марго, аз в средата и после Кити. На кръщелното й свидетелство пише Катрин: но за нас е Кити.