— Хей, Лардж — казва Гейб и ме перва с хавлията. — Къде беше цял ден?
— Ами наблизо. — Поглеждам Питър, но той не среща очите ми. — Видях ви на пистата.
— Тогава защо не ни извика? — пита Даръл. — Исках да ти покажа номерата си.
Отвръщам злорадо:
— Ами извиках на Питър, но той май не ме чу.
Той най-сетне ме поглежда в очите.
— Не, не съм те чул. — Говори студено и безразлично, толкова нетипично за него, че усмивката ми изстива.
Гейб и Даръл се споглеждат и Гейб казва на Питър:
— Трябва да отиваме в горещата вана. — И отминават.
С Питър оставаме във фоайето, и двамата мълчим. Накрая аз питам:
— Сърдиш ли ми се за нещо?
— Защо да ти се сърдя?
После пак млъкваме.
— Знаеш, че ти ме накара да дойда. Поне можеш да говориш с мен — казвам аз.
— А ти поне можеше да седнеш до мен в автобуса — избухва той.
Отварям, смаяна, уста.
— Ти наистина ли си ми ядосан, че не седнах до теб в автобуса?
Той въздъхва нетърпеливо.
— Лара Джийн, когато ходиш с някого, просто има… просто трябва да правиш определени неща, ясно ли е? Като например да сядаш до него на екскурзия. Това се очаква от теб.
— Не разбирам защо е толкова важно. — Как може да е ядосан за такава дреболия?
— Забрави. — Обръща се, сякаш ще си тръгне, но аз го хващам за ръкава на суитшърта. Не искам да се карам с него; искам да се забавляваме както винаги. Искам поне да ми остане приятел. Особено сега, когато сме към края.
— Моля те, не се сърди. Не осъзнавах, че е толкова важно. Заклевам се, че ще седна до теб на връщане.
Той свива устни.
— Но схвана ли защо съм ядосан?
Кимам.
— Аха.
— Добре тогава, трябва да знаеш, че пропусна страхотна поничка с мока захар.
Пак зяпвам, смаяна.
— Откъде ги взе? Не знаех, че отварят толкова рано!
— Снощи отидох да купя специално за автобуса. За теб и за мен.
О, трогната съм.
— Е, останаха ли малко?
— Не, изядох ги всичките.
Изглежда толкова самодоволен, че посягам да дръпна връзките на качулката му и казвам:
— Гадняр. — Ама с обич.
Той хваща ръката ми и пита:
— Искаш ли да чуеш нещо смешно?
— Какво?
— Мисля, че започвам да те харесвам.
Застивам напълно неподвижно. После отдръпвам ръка от неговата и започвам да събирам косата си на опашка, но си спомням, че нямам ластик. Сърцето ми бумти в гърдите и внезапно ми е трудно да мисля.
— Не се подигравай.
— Не се подигравам. Според теб защо те целунах в седми клас в къщата на Макларън? Защото заради това изобщо дойдох. Винаги съм те смятал за сладка.
Лицето ми пламва.
— Сладка по странен начин.
Той се усмихва със съвършената си усмивка.
— И какво? Може пък да харесвам странни момичета.
После свежда глава към мен и аз бързо питам:
— Значи, не си още влюбен в Дженевив?
Той се мръщи.
— Защо все намесваш Джен? Опитвам се да говоря за нас, а ти искаш да говорим за нея. Да, с Джен имаме минало. Винаги ще ме е грижа за нея. — Свива рамене. — Но сега… харесвам теб.
Хората влизат и излизат от фоайето; едно момче от училище минава и плясва Питър по рамото:
— К’во става? — пита Питър. После момчето си отива и Питър казва на мен: — Е, какво ще кажеш? — Гледа ме с очакване. Очаква да кажа „да“.
Искам да кажа „да“, но не искам да съм с момче, чието сърце принадлежи на друга. Поне веднъж искам аз да съм първият му избор.
— Може да си мислиш, че ме харесваш, но не е така. Ако ме харесваше, нямаше още да харесваш нея.
Той клати глава.
— Това между мен и Джен е съвсем различно от това между нас с теб.
— Как е възможно, когато от самото начало всичко беше заради нея?
— Не е честно — възразява той. — Когато започнахме, ти харесваше Сандерсън.
— Вече не. — Преглъщам с усилие. — Но ти още си влюбен в Дженевив.
Вбесен, той ми обръща гръб и прокарва ръце през косата си.
— Господи, как така стана такъв експерт по любовта? Харесвала си пет момчета в живота си. Единият е гей, другият живее в Индиана, Монтана или някъде другаде си, Макларън се премести, преди нещо изобщо да се случи, а един излиза със сестра ти. И аз самият. Хм, какво ни свързва? Кой е общият знаменател?
Усещам, че кръвта нахлува в лицето ми.
— Не е честно.
Той се навежда и казва:
— Харесваш момчета, с които нямаш шанс, защото се страхуваш. От какво се страхуваш?
Отстъпвам от него чак до стената.
— От нищо не се страхувам.
— Не е вярно. Предпочиташ да създадеш нечия измислена версия в главата си, отколкото да бъдеш с истински човек.
Гледам го свирепо.
— Ядосан си само защото не умрях от щастие, когато великият Питър Кавински ми каза, че ме харесвал. Егото ти наистина е огромно.