Питър се сковава до мен.
— Преживей го! Тя не те харесва вече. Това свърши.
— Нямам представа за какво говориш — отговаря Джош.
— Няма значение, приятел. Тя ми каза, че си опитал да я целунеш. Опиташ ли отново, ще ти сритам задника.
Джош се изсмива рязко.
— Пробвай.
В гърдите ми се надига паника, когато Питър тръгва към Джош. Дърпам го за ръката.
— Престани!
Тогава виждам Марго — стои на няколко крачки зад Джош, притиснала устата си с ръка. Музиката е спряла, светът е спрял да се върти, защото Марго е чула всичко.
— Не е вярно, нали? Моля те, кажи ми, че не е вярно.
Отварям уста и я затварям. Не е нужно да казвам нищо, защото тя вече знае. Марго ме познава толкова добре.
— Как можа? — пита ме тя с треперещ глас.
От болката в очите й ми се приисква да умра. Никога не съм ги виждала такива.
— Марго — започва Джош, тя клати глава и отстъпва назад.
— Махай се! — Гласът й секва. После ме поглежда. — Ти си ми сестра. Ти си човекът, на когото имам най-голямо доверие.
— Того, чакай… — Но нея вече я няма. Чувам я да тича по стълбите. Чувам как вратата й се затваря, не се затръшва.
После избухвам в сълзи.
— Много съжалявам — казва ми Джош и добавя вяло: — Аз съм виновен за всичко. — Излиза през задната врата.
Питър понечва да ме прегърне, но аз го спирам.
— Не може ли просто… просто да си тръгнеш?
На лицето му се изписват болка и изненада.
— Разбира се, мога — отвръща и излиза от кухнята.
Отивам в банята до кухнята, сядам на тоалетната чиния и плача. Някой чука, аз спирам да плача и викам:
— Момент.
Ведрият глас на госпожа Шах отвръща:
— Извинявай, скъпа. — И чувам потракването на токчетата й.
Ставам, наплисквам лицето си със студена вода. Очите ми още са червени и подпухнали. Намокрям една кърпа и навлажнявам лицето си с нея. Мама го правеше, когато бях болна. Слагаше леденостудена мокра кърпа на челото ми и я мокреше, ако вече не е достатъчно студена. Ще ми се мама да беше тук.
Когато се връщам на партито, господин Чой свири „Празнувайте весела Коледа“, а госпожица Ротсчайлд е завардила татко на дивана. Тя се налива с шампанско, а той изглежда стреснат. Още щом ме вижда, скача от дивана и тръгва към мен.
— Слава богу, къде е Гого? Още не сме направили нашия номер.
— Тя не се чувства добре.
— Хм. Ще ида да я видя.
— Мисля, че иска да остане сама.
Татко бърчи чело.
— Да не са се скарали с Джош? Видях го да си тръгва.
Преглъщам.
— Може би. Ще ида да говоря с нея.
Той ме тупа по рамото.
— Ти си добра сестра, скъпа.
Насилвам се да се усмихна.
— Благодаря ти, татко.
Качвам се горе, но стаята на Марго е заключена. Питам през вратата:
— Може ли да вляза?
Няма отговор.
— Моля те, Марго. Моля те, нека ти обясня…
Пак нищо.
— Много съжалявам. Марго, много съжалявам. Моля те, говори с мен.
Сядам пред вратата й и започвам да плача. Моята голяма сестра знае как да ме нарани най-силно. Нейното мълчание, като не ме пуска при себе си — това е най-лошото наказание, което би могла да измисли.
69
Преди мама да почине, с Марго бяхме врагове. Постоянно се карахме, предимно защото аз все развалях нещо нейно — игра или играчка.
Марго имаше кукла, която много обичаше, казваше се Рошел. Рошел имаше копринена кестенява коса и носеше очила като Марго. Мама и татко й я подариха за седмия рожден ден. Рошел беше единствената кукла на Марго и тя я обожаваше. Помня как я молех да ми даде да я подържа само за секунда, но тя винаги ми отказваше. Но веднъж бях болна и не отидох на училище. Промъкнах се в стаята на Марго, взех Рошел и играх с нея цял следобед, като си представях, че ми е най-добрата приятелка. Внезапно си втълпих, че лицето й е твърде обикновено; щеше да е много по-хубава с червило. Щях да направя услуга на Марго, като разкрася Рошел. Взех едно от червилата на мама от чекмеджето й в банята и начервих куклата. Веднага разбрах, че правя грешка. Бях излязла извън устните и тя сега приличаше на клоун, а не на изискана дама. Опитах се да почистя червилото с паста за зъби, но така изглеждаше, все едно има някаква болест на устата. Скрих я под завивките си, докато Марго не се прибра. Чух я как изпищя, когато видя на какво е заприличала Рошел.
* * *
След смъртта на мама всички трябваше да влезем в новите си роли. С Марго вече не се карахме, защото и двете разбирахме, че сега трябва да се грижим за Кити.
— Грижете се за сестра си — все повтаряше мама.
Докато беше жива, го правехме неохотно. След като си отиде, го правехме, защото го искахме.